— Първото, което ще направиш — нареди той на офицера, — е да се погрижиш никой от твоите войници да не говори с никого извън лагера. Нашето присъствие изобщо не бива да бъде обсъждано. Враговете ни навсякъде имат шпиони. Повечето от тях не са хора. Скитащо куче, птица, сянка — всичките са потенциални доносници. И всеки трябва да го разбере. Не бива да се говори за нас. Ще приемем други имена и ще станем обикновени войници.
— Не разбирам, господине.
— Не мога да го обясня по-ясно. Приемете нашето присъствие тук за доказателство. Аз се върнах, избягах от плен и трябва да се свържа с главната армия. Не мога сам, дори и предрешен. Разполагате ли с мъже, способни да яздят?
— Може би неколцина… — Беше озадачен.
— Тези коне трябва да бъдат върнати в новата крепост — надяваме се, преди да е започнало преследването. Те биха ни издали на мига. Ездачите им не бива да спират и трябва да се предрешат. Не искаме да ги свързват с този отряд.
Знахаря не бе обсъждал плановете по време на пътуването, защото някой можеше да подслушва. Но принцът бързо разбра накъде бие той.
— Ще поведете този отряд надолу към Деджагор?
— Да. Ние с вас ще бъдем стрелци в строя.
Принцът изстена.
— С ходенето опитът ми е по-малък, отколкото с ездата!
— А аз имам навехнат глезен. Няма да бързаме. — Докато Знахаря говореше, погледът му се стрелкаше насам-натам и търсеше потенциалния подслушван. Продължи да разговаря с офицера. Отново и отново се опитваше да му в тълпи нуждата стрелците да запазят в тайна тяхната мисия, докато не намерят армията на Господарката. Една грешка можеше да ги убие всичките. Представи нещата така, сякаш Сенчестите господари са насъскали по него всичките си хора и демони и те се опитват да унищожат него, принца и всекиго покрай тях.
Това все пак в общи линии беше вярно.
Офицерът намери доброволци, които да върнат конете и подчерта пред тях нуждата това да стане бързо и без да казват на никого къде се намират Знахаря и принцът. После ги изпрати.
Знахаря въздъхна.
— Вече се чувствам в по-голяма безопасност. Дайте ми тюрбан, шадарски дрехи и боя, с която да потъмня ръцете и лицето си. Принце, вие повече приличате на Гуни.
Половин час по-късно те бяха най-обикновени стрелци, с изключение на акцента. Знахаря стана Нараян Сингх. Половината живи Шадари се казваха Нараян Сингх. Принцът прие името Абу Лал Кадрескрах. Според него то щеше да го защити от внимателен оглед, защото предполагаше смесен произход между Гуни и Ведна — а това би могло да означава единствено, че майка му е била проститутка от култа на Гуни.
— Никой, който е с всичкия си, не би допуснал, че Прабиндрах Драх би се унижил дотолкова.
Знахаря се изкиска.
— Може би. Починете си. Намажете се с онзи конски мехлем. Тръгваме веднага, щом осигурим припаси и превоз.
Един ден и половина по-късно, потънали в мрачно мълчание и готови за всичко, стрелците прекосиха реката. С всеки изминал час Знахаря все повече се страхуваше и вълнуваше. Как щеше да реагира Господарката, когато той се появеше пред нея жив?
Отговорът го плашеше.
LXII
Дълга сянка не спа цели шест дни, докато се бореше с магията, разяждаща плътта и душата на Оплаквача. Едва-едва успя да надделее. И рухна.
Капанът за сенки беше стар-престар град. Вечно в надвисналата сянка на блестящия камък, той бе съкровищница, стаила много древни знания, голяма част от които непознати другаде, известни единствено на Дълга сянка — той бе оплячкосал библиотеките и изтребил всички, притежаващи жадуваните от него познания.
Сред легендите на равнината, която бе древна и при основаването на града, имаше една за Копията на страстта. Според нея остриетата им бяха изковани от метал, взет от меча на крал-демон, погълнат от Кина по време на великата битка между Светлината и Сянката. Душата на този крал-демон бе пленена в стоманата и разделена в осем остриета на копия. Докато Кина спеше, той не можеше да бъде съживен.
За дръжките на копията също имаше легенда. За две се твърдеше, че били издялани от бедрените кости на самата Кина, извадени, след като чрез измама била приспана в безконечен сън. За трета — че е пенисът на Регента на сянката, който Кина отсякла по време на великата битка. За останалите — че са издялани от дървесината на дърво, в което богинята на братската обич, Рави-Лемна, скрила душата си малко преди Вълците на сенките да я настигнат и погълнат, скоро след сътворението на Човека. Кина видяла укриването — изтръгнала дървото и издялала от него стрели и дръжки на копия. Дори и някога Господарите на Светлината да успееха да съживят Рави-Лемна, тя нямаше да има душа. И докато Кина спеше, те не можеха да й я върнат.