Всеки от разпръсналите се Свободни отряди на Катовар последвал едно от копията, когато поели по света, за да доведат Годината на черепите. Но кой ги бе изпратил?
Дълга сянка не знаеше със сигурност. Призрачният дух на спящата Кина? Господарите на Светлината, които щяха да съживят Рави-Лемна? Децата на краля демон, които оставаха пленени в остриетата на копията, докато тя спи? Регентът на Сянката, на когото бе дотегнало да е лишен от любовните желания?
Древните библиотекари бяха описали завръщането на всички отряди без един — Черния отряд, загубил своето минало и прекарал векове наред в безцелни скитания, докато избере капитан, желаещ да издири корените му.
Дълга сянка знаеше много малко за Копията — ала знаеше повече от всеки жив човек. Оплаквача и Ловеца имаха известни подозрения, но друг нямаше и най-бегла представа, че знамето не е само стара реликва, оцеляла векове наред и изчезнала в битката при Деджагор.
Само за да се появи отново в Талиос в ръцете на един телохранител.
Придобиването му бе сред най-големите приоритети на Дълга сянка. Щеше да прати да го донесат веднага щом Оплаквача оздравее. А собственото си време щеше да посвети на събиране на знания за пленника.
Но първо — да се наспи, след като победи раните на Оплаквача.
LXIII
Пет дни импът Жабешко лице издирва своята господарка. После изчака следобеда, когато господарят на Наблюдателницата заспа, и чак тогава влезе. Пристъпи вътре, изпълнен с уплаха. Дълга сянка бе могъщ магьосник, от когото в световете на демоните се бояха.
Влизането му не разтревожи никого. Защитите на Наблюдателницата бяха предназначени да спират сенките от юга. Откри господарката си в тъмна килия под основите на крепостта — упоеното й съзнание бе затворено в своя собствена тъмница дълбоко в мозъка й. Двоумеше се. Можеше да я забрави. Можеше да й помогне, и може би да спечели свободата си. Освобождението й не беше сред конкретните заповеди, които му беше дала.
Той се излегна до нея, проби дупчица в нейното гърло и изсмука кръвта й. Прочисти я и я върна в тялото.
Тя се свестяваше бавно — усети какво прави той и го остави да довърши. Той затвори раната. Тя се надигна в мрака.
— Оплаквача… Къде съм?
— В Наблюдателницата.
— Защо?
— Объркаха ви със сестра ви.
Тя се засмя тъжно.
— Твърде добре играех ролята.
— Да.
— Къде е тя?
— За последно са я видели край Деджагор. Търсих ви една седмица.
— И не са я видели? Тя става все по-силна. А Знахаря?
— Издирвах вас.
— Намери го. Искам го обратно. Не мога да позволя той да се свърже със сестра ми. Направи всичко, за да го възпреш.
— Забранено ми е да отнемам живот.
— Тогава всичко освен това, но ги дръж разделени.
— Тук нямате ли нужда от помощ?
— Ще се справя… Ти свободно ли бродиш тук?
— Доста свободно. Някои части са запечатани с магия, отвъд която може да проникне само Дълга сянка.
— Претърси мястото и ми съобщи с какво се занимава всеки. После издири Знахаря и сестра ми.
Импът въздъхна. Това е то благодарността.
Тя чу въздишката му.
— Направи го, както трябва, и си свободен. Завинаги.
— Готово! Тръгвам!
Тя зачака похитителите й да дойдат, за да получат своята изненада. Докато кротуваше, тя чуваше шепота на мрака, който се носеше от близката равнина. Разбираше известна част от казаното и започна да усеща вкуса на страха, измъчващ Дълга сянка.
Не можеше да стои тук като паяк-вълк и да причаква. Дълга сянка и Оплаквача спяха. Трябваше да излезе.
Камъните, които изграждаха Наблюдателницата, бяха калени срещу магия. За да си пробие път, тя ги стопи — топяха се, преди да поддадат.
Долните етажи тънеха в мрак. Дълга сянка се боеше от мрака. Тя се изкачваше бавно, нащрек за засади, но не се натъкна на нито една. С приближаване на светлината ставаше все по-нервна.
И там не я причакваше нищо. Очевидно. Да не би крепостта да бе изоставена?