— Толкова много? Наистина ли? — Бях изненадана. За мен не беше толкова очевидно.
— Ти виждаш само другите. Някои са се научили на дисциплина и толерантност в легионите. Робите захвърлиха оковите си, изпълнени с омраза. Те искат мъст. Знаят, че никой талианец не може да ги поведе срещу Господарите на сенките. Някои дори искрено вярват във вас заради самата вас.
Благодаря ши за това, дребосъко.
— Но за повечето ще е трудно да ме последват?
— Може би. — И пак онази подмазваческа усмивка. Намек за хитрост. — Ние, талианците, не се справяме добре с превратностите в естествения ред.
— Естественият ред е силните да управляват, а останалите да ги следват. Аз съм силна, Нараян. Такава като мен Талиос не е виждал. Все още не съм му се показала. И се надявам Талиос никога да не ме види сърдита. Предпочитам да излея гнева си върху Господарите на сенките.
Той започна да се кланя, внезапно уплашен.
— Крайната ни цел остава Годжа. Можеш да го разпространиш. Там ще съберем оцелелите, ще ги пресеем и ще се преустроим. Но нямам намерение да стигнем до брода, преди да пришпорим тази войска да се стегне.
— Да, господарке.
— Съберете всички налични оръжия. Никакви спорове. Преразпределете ги — раздайте ги на хората, които смятате за надеждни и ги пратете на левия фланг. Изповядващите различни религии вдясно от тях трябва да бъдат смесени и отделени от хората, познаващи отпреди Деджагор.
— Това може да доведе до неприятности.
— Добре. Искам да определя източниците им. Ще се отплатя с лихва. Хайде, накарайте ги да си предадат оръжието, преди да са разбрали какво става. Рам, помогни му.
— Ама…
— Мога и сама да се пазя, Рам. — Неговата закрила беше досадна.
Нараян наистина действаше бързо. Само на неколцина мъже се наложи да бъдат разделени с оръжията им принудително.
Организирани според моите заповеди, ние вървяхме цял ден, докато мъжете не се изтощиха толкова, че вече не им бе до оплакване. Вечерта им наредих да спрат и накарах Нараян да ги строи за преглед, като прати най-надеждните на задния фланг. Облякох доспехите си, яхнах един от черните жребци и излязох пред строя, а навсякъде около мен танцуваха малки блуждаещи огънчета. Не беше кой знае какво. Не бях напреднала особено във възстановяването на дарбата си.
Доспехите, конят и огньовете оформяха видимия образ на герой на име Отнемащия живот, когото бях създала, преди Отрядът да тръгне към Главната река и да излезе насреща на Господарите на сенките край Годжа. Съвместно с героя на Знахаря, Създателя на вдовици, Отнемащия живот трябваше да вдъхва страх на врага, защото е страшно велик и архетипно смъртоносен. Сега и собствените ми войници имаха нужда от малко сплашване. В земя, където магията я имаха почти за непотвърден слух, и само блуждаещите огънчета можеха да свършат работа.
Преминах пред строя бавно, като оглеждах войниците. Разбраха. Търсех онези, които нямаше да търпя — тук щеше да се слуша мойта воля.
Минах покрай тях още веднъж. След като векове наред си наблюдавал хората, не е трудно да забележиш потенциалните причинители на неприятности.
— Рам. — Посочих шестима. — Отпрати ги, заедно с нищо и никаквото, което имаха, когато се присъединиха към нас. — Говорех така, че гласът ми кънтеше. — При следващото пресяване избраните ще опитат камшика. А при третото ще почетем смъртта.
Редиците се размърдаха. Бяха схванали.
Шестимата си тръгнаха намусени. Викнах на другите:
— Войници! Погледнете мъжа вдясно от вас! А сега — мъжа вляво! Погледнете мен! Виждате войници — не Гуни, не Шадари, не Ведна. Войници! Ние водим битка срещу неумолим и единен враг. Вляво и вдясно в боя няма да са вашите богове, а ще са мъже като тези, които стоят там сега. Щом трябва, служете на своите богове в душата си, но в този свят, в лагера, по време на поход, на бойното поле няма да слагате боговете си пред мен. Оттук нататък нямате по-висш господар от мен. Когато и последният Господар на сенките бъде разгромен, никоя награда или отплата, от бог или от принц, няма да дойде при вас по-бързо от моята.
Подозирах, че може би ги пришпорвам твърде силно прекалено рано. Но не разполагах с много време за сформиране на войската.
Оттеглих се, докато смелят думите ми. Слязох от коня и наредих на Рам:
— Разпусни ги. Постройте лагер. Прати ми Нараян.
Свалих седлото от коня и седнах на него. Един гарван кацна наблизо и килна глава. Още няколко кръжаха в небето. Тия черни дяволи бяха навсякъде. Нямаше отърване от тях.