Но не и Дълга сянка. Той искаше да притежава поне по едно от всичко. Да има света.
Сега твърде малка част от неговата колекция му бе от полза. По-голямата част надали някога щеше да му послужи, подозираше Оплаквача. Повечето предмети беше събрал, за да попречи на някой друг да ги притежава. Така мислеше той.
Стаята бе ярко осветена, отчасти защото зад кристалните стени наближаваше пладне, а и Дълга сянка бе струпал в стаята около стотина бляскави източници на светлина, сред които нямаше два, които да използват едно и също гориво. Той не пропускаше да вземе никакви предпазни мерки срещу засада от сенки.
Никога не би си го признал, ала бе обзет от ужас.
Дълга сянка провери височината на слънцето.
— Пладне е вече. Време е да започваме.
— Защо сега?
— Под пладнешко слънце те са най-лениви.
— О… — Оплаквача не одобряваше това. Дълга сянка имаше намерение да хване някоя от големите гладни сенки, да я обучи и да я прати да издирва Ловеца на души. Според Оплаквача планът му беше глупав. Мислеше, че начинанието е твърде сложно и ненужно. Те знаеха къде е тя — по-разумно беше просто да я нападнат с повече войници, отколкото тя би могла да се справи. Но Дълга сянка искаше драматизъм.
Което изглеждаше твърде рисковано. Той можеше да пусне на свобода твар, която нищо на света да не е в състояние да овладее. Оплаквача не искаше да участва в това, но Дълга сянка не му оставяше никакъв друг избор. Беше майстор да поставя пред свършен факт.
Няколкостотин души се изкачваха по стария път към равнината и теглеха затворен черен фургон, обикновено влачен от слонове. Но нито едно животно не би припарило до капаните за сенки, колкото и бой да изяде. Само войниците на Дълга сянка се бояха от господаря си повече, отколкото от онова, което можеше да ги сполети там. Него го познаваха.
Мъжете спряха вагона до главния капан за сенки.
— А сега да започваме — нареди Дълга сянка и се разкиска. — Тази вечер в часа на вещиците вашата стара другарка вече няма да е заплаха за никого.
На Оплаквача не му се вярваше.
LXXIII
Ловеца на души седеше сред едно поле, маскирана като пън. Гарваните кръжаха и сенките им се стрелкаха над стърнището. В далечината се издигаше непознат град.
Импът Жабешко лице се появи.
— Намислили са нещо.
— Това го знам, откакто започнаха да залавят гарваните. А какво ли — много ми се ще да знам.
Импът се ухили и описа какво е видял.
— Или са забравили да те вземат под внимание, или разчитат, че ми даваш неточни сведения. — Тя пое към града. — Но ако искат да ме заблудят, щяха да объркат и гарваните, нали?
Импът не каза нищо. Но и не го очакваха от него.
— Защо посред бял ден?
— Дълга сянка се бои до смърт от страхотиите, които биха могли да се случат, ако се опита през нощта.
— Аха, ясно. Но сенките няма да помръднат, преди да се смрачи. Те искат да се развихрят с пълна сила.
Жабешко лице взе да мрънка нещо на тема какво още трябва да направи, за да спечели свободата си.
Ловеца на души се разсмя с весел смях на малко момиченце.
— Тази вечер мисля, че ще сме приключили. Ако успееш да създадеш достоверна илюзия за мен.
— Какво?
— Хайде първо да се огледаме из този град. Как се нарича той?
— Дхар. Нови Дхар, всъщност. Старият Дхар бе изравнен със земята от Сенчестите господари заради силната си съпротива, когато завладели тази земя.
— Интересно. Какво е мнението им за Сенчестите господари?
— Не особено добро.
— И израства ново поколение. Може би ще е забавно.
Когато падна мрак, големият площад в центъра на Нови Дхар бе странно пуст и тих, огласян единствено от грака на гарваните и плющенето на крилата им. Всеки приближил се го полазваха ледени тръпки, обземаше го ужас и решаваше да намине оттам друг път.
Една жена бе приседнала край фонтана и топеше пръсти във водата. Гарваните кръжаха около нея — ту прииждаха, ту отлитаха. Сред сенките в края на площада друга фигура наблюдаваше — приличаше на сгърбена стара вещица, сгушила се до стената и убила се плътно с парцаливите си дрехи, за да я пазят от студа. И двете жени сякаш бяха готови да не помръднат от местата си до безкрай.