Като че добре съм преценила времето. Вече успях да отбележа почти всичко, което имах да запиша. Ако остана жива, както ми обещаваха жените, щях да разполагам с пет-шест седмици, за да вляза във форма, преди водите да спаднат и да започне новата кампания.
Редовно идват съобщения от Знахаря в Деджагор — мятат ги през реката с катапулта. Там долу е спокойно. На него му се иска да е тук. Както и на мен. Така щеше да е по-лесно. Знам, че в деня, когато водите на Главната река спаднат достатъчно, че да може да се прекоси, аз ще съм на северния бряг, а той — на южния.
Напоследък съм много положително настроена — сякаш дори и сестра ми вече не може да провали всичко. Тя знае. Нейните гарвани наблюдават. Позволих им с надеждата, че тя ще се вбеси страшно.
Ето го Рам — идва от банята. Кълна се — колкото повече наближава денят, в който ще родя, толкова повече посърва той. Да си помисли човек, че детето е негово.
Страх го е до смърт, че онова, което се е случило с жена му и детето му, ще стане и с мен и моето дете. Така ми се струва. Напоследък е малко странен, сякаш нещо го преследва. Изпитва ужас от нещо. При най-лекия звук подскача. Претърсва ъглите и сенките всеки път, когато влезе в стая.
LXXV
Рам имаше основателна причина да се страхува. Той бе научил нещо, което не биваше. Знаеше нещо, което не трябваше да знае.
Рам е мъртъв.
Рам умря в битка със своите братя Удушвачи, когато те дойдоха да вземат дъщеря ми.
Свършено е с Нараян. Той се разхожда там някъде и може би се усмихва с онази усмивка, но няма да е задълго. Ще го открият — ако не войниците, преследващи мъже с неизтриваеми червени петна по дланите, тогава аз ще го намеря. Той няма представа доколко са укрепнали способностите ми. Ще го открия и той ще стане Удушвач-светец много по-рано, отколкото би му се искало.
Трябваше да бъда по-предпазлива. Знаех, че той таи нещо в ума си. Цял живот покрай мен е имало предатели. Но никога, никога не ми беше хрумвало, че от самото начало той и по-високопоставените му приятелчета са се интересували от детето, растящо в мен, а не от мен самата. Той бе завършен актьор.
Ухилено копеле. Истински Измамник.
Дори не бях избрала име, когато те взеха тяхната Дъщеря на нощта.
Трябваше да го заподозра, когато сънищата така внезапно секнаха. Веднага щом преминах през онзи обред. Не мен осветиха там. Аз не се промених. Не можех да бъда белязана толкова лесно.
Рам носеше жълт румел, ала той разбра, че идват. Убил четирима. После Нараян го погубил — така казват жените. Сетне Нараян и бандата му с бой успели да излязат от крепостта. Докато аз съм лежала в несвяст.
Нараян ще си плати. Ще изтръгна сърцето му и с него ще задавя неговата богиня. Те не знаят какво са пробудили. Моите сили се възвърнаха. Те ще си платят — Дълга сянка, сестра ми, Измамниците, самата Кина, ако ми се изпречи на пътя.
Тяхната Година на черепите ги сполетя.
Завършвам Книгата на Господарката.
Заключение: Там долу
Несекващ вятър фучи над каменната равнина. Той шумоли над бледосивите плочи, прострели се от хоризонт до хоризонт. Пее край разпръснатите колони. Подмята листа и прах, дошли отдалеч, и развява дългата черна коса на труп, лежал необезпокояван поколения наред, съхнещ. Вятърът игриво подхвърля листо в беззвучно крещящата уста на трупа и отново го измъква.
Колоните приличат на останки от разрушен град. Но не са. Твърде оскъдно и твърде случайно са разположени. Няма нито една с капител, нито прекършена, макар че някои са изкорубени, ръфани от вятъра векове наред.
А други изглеждат почти нови. Най-много на един век.
Призори и по залез-слънце части от тези колони улавят лъчите и блестят в злато. По няколко минути всеки ден върху тях пламват златни символи.
За онези, които припомнят те, това е някакво безсмъртие.
Нощем ветровете стихват и тишината се възцарява над равнината от блестящ камък.