— Нараян, чакай! — креснах. — Разбери дали някой от мъжете може да се оправя с коне.
Освен моите жребци бандата имаше само половин дузина животни, всичките бродещи коне, които бяхме хванали. Трябваше да науча Рам да се грижи за моя. Сред талианците ездата бе привилегия единствено на Гуните от най-висшата каста и на богатите Шадари. За работа простолюдието използваше волове и биволи.
Минаваше десетият час, когато Нараян се върна. Междувременно дебнех. Бях доволна. Не забелязах паника, нито отявлен ужас — само здравословната доза страх, обуздан от увереността, че шансовете за оцеляване тук са по-добри, отколкото по време на бягство. Те се страхуваха от моето неблагоразположение повече, отколкото от врага, все още невидян. Великолепно.
Направих им предложение за ъгъла, под който да забият коловете в дигата и отидох да говоря с Нараян.
— Сега ще разузнаем в техния лагер — казах му.
— Само ние ли? — усмивката му бе насилена.
— Ти и аз.
— Да, Господарке. Макар, че ще се чувствам по-добре, ако и Синдху дойде с нас.
— Той може ли да се движи безшумно? — Не си представях как тази грамада се промъква незабелязано.
— Като мишка, Господарке.
— Доведи го. Да не губим време. Нужен ни е най-гъстият мрак.
Нараян ме изгледа странно и тръгна.
Оставихме парола и прекосихме потока. Нараян и Синдху се промъкваха през гората, все едно бяха родени за това. По-тихи и от мишки. Стреснаха постовете ни. Не бяха виждали врага.
— Ужасно са самоуверени — оплака се Синдху. За първи път го чувах да изказва мнение.
— Може би са просто тъпи — Войниците на Сенчестите не ме бяха впечатлили с нищо, освен с броя си.
Забелязахме лагерните им огньове по-рано, отколкото очаквах.
Лагеруваха сред дърветата. Не бях предвидила тази възможност. По дяволите, колко егоистично от тяхна страна!
Нараян ме докосна свенливо по лакета и ми прошепна на ухото:
— Стражи. Почакайте тук. — Запромъква се напред като призрак, върна се като призрак. — Двама са. Спят като заклани. Стъпвайте внимателно.
Така че вървяхме, докато не стигнахме до място, откъдето можех да видя онова, което исках. Огледах разположението за няколко минути и после, доволна, ги подканих:
— Да вървим.
Единият от стражите се бе събудил и се надигна, когато Синдху се промъкна покрай него. Отблясъците от огъня танцуваха по широкия му гол гръб.
Ръката на Нараян се стрелна към кръста му. Замахна, китката му изщрака и черна кърпа се уви като змия около врата на стража. Нараян го задуши толкова сръчно, че другарят му дори не се събуди.
Синдху удуши другия с червената си кърпа.
Сега знаех какво се подава от препаските им. Тяхното оръжие.
Нагласиха жертвите си така, че да изглежда сякаш спят с изплезени езици, като през цялото време нареждаха шепнешком някакви ритуални заклинания.
— Синдху, стой тук и пази — заповядах. — Предупреди ни, ако открият телата. Нараян, ела с мен.
Бързах, доколкото мракът позволяваше. Щом стигнахме лагера, казах на Нараян:
— Много сръчно се справихте. Искам да науча този номер с кърпата.
Предложението ми го изненада. Не каза нищо.
— Събери десетте най-добри отряда и ги въоръжи. Освен това и двайсет души, които според теб най-умело биха се справили с конете. Рам!
Рам дотича — тъкмо започвах да подготвям доспехите си. Беше разтревожен.
— Какво има пък сега? — после видях какво е направил с шлема ми. — Какво, по дяволите, е това? Казах ти да го почистиш, не да го унищожиш!
Приличаше на засрамено момченце, когато ми обясни:
— Това е подобие на едно от превъплъщенията на богинята Кина, Господарке. Едно от нейните имена е Отнемащата живот. Виждате ли? В това превъплъщение обликът й много прилича на тези доспехи.
— Другият път да питаш. А сега помогни да се напъхам в това.