— Винаги е готова.
— Да действаме, че реката гъмжи от риба, дето само мене чака.
— По-скоро ще й побелеят косите, докато се върнеш — отряза Бесния Корди и бутна магьосника пред себе си.
Щом Лебеда затвори вратата, Радишата влезе в стаята през страничния вход. Тук, насаме с мъже, които не принадлежаха към нейната култура, тя не се мъчеше да се впише в традиционната роля, отреждана на нейния пол.
— Каза ли му, Корди?
Уилоу и Кинжала се спогледаха. Старото им другарче и Жената си говореха на прякори? Интересно. Как ли я наричаше той? „Пухчо“ някак си не й отиваше.
— Още не.
— Какво става? — попита Лебеда.
— Моите хора се поомешаха с войниците — отвърна Радишата. — Чули са слухове, че жената-лейтенант на Черния отряд е оцеляла и се опитва да събере оцелелите южно оттук.
— Най-хубавата новина, която съм чувал от доста време насам — отбеляза Лебеда и намигна на Кинжала.
— Така ли?
— Мислех, че си е голям срам да изгубим такъв ресурс.
— Бас държа. Голям мръсник си, Лебед.
— Виновен съм. Трудно е да не си, след като си я видял. Значи е успяла. Чудесно. Така ни отървава нас тримата, а ти можеш да разчиташ на професионалист.
— Ще видим. Предстоят ни трудности. Кажи им, Корди.
— Двайсет и няколко мъже от Втория легион току-що пристигнаха. Държали са се встрани от пътя, за да избегнат патрулите на Господарите на сенките. Около седемдесет мили южно оттук са взели двама пленници. Вечерта, преди нашите хора да ги хванат, уж Кина и призрачна армия нападнали лагера им и избили повечето от тях.
Лебеда погледна Кинжала, после Радишата и накрая Корди.
— Нещо ми се губи. Коя е Кина и какво го прихвана Пушека? — Магьосникът трепереше, сякаш са го топнали в ледена вода.
Бесния Корди и Кинжала свиха рамене. Не знаеха.
Радишата седна.
— Настанете се удобно. — Тя прехапа устна. — Това е трудно за обяснение.
— Тогава давай направо — рече Лебеда.
— Да, сигурно е по-добре. — Радишата се стегна. — Кина е четвъртата страна на талианския религиозен триъгълник. Тя не принадлежи към никой от пантеоните, но всява ужас у всеки. Не споменават името й, за да не я призоват. Много е неприятна. За щастие нейният култ е малък. И е забранен. Изповядването му се наказва със смърт. Наказанието е заслужено. Ритуалите на култа неизменно включват мъчения и убийства. Въпреки това той е устойчив — изповядващите го очакват жена, наречена Предсказаната, и Годината на черепите. Това е стара и мрачна религия, непризнаваща национални или етнически граници. Изповядващите я се крият зад маска на почтеност. Понякога се наричат Измамниците. Живеят нормален живот сред останалото население. Всеки може да принадлежи към този култ. Малцина от обикновените хора знаят, че той все още съществува.
Лебеда нещо не можеше да схване и си го призна.
— Не ми се струва много по-различна от шадарските божества Хада и Кади.
Радишата се усмихна мрачно.
— Те са призраци на реалността. — Хада и Кади бяха две превъплъщения на шадарската богиня на смъртта. — Джах може по хиляда начини да ви покаже, че в сравнение с Кина Кади е мило котенце. — Джахамарадж Джах служеше на Кади.
Лебеда сви рамене — съмняваше се дали ще открие разликите, ако му ги нарисуват. Беше се отказал да се мъчи да проумее бъркотията с талианските богове, всеки с по десетина-двайсет превъплъщения и аватари. Той посочи Пушека.
— Какво му става на него? Ако продължава да трепери така, ще трябва да му сменяме пеленките.
— Пушека предсказа, че Годината на черепите — време на хаос и кръвопролитие — ще настъпи, ако наемем Черния отряд. Не вярваше, че те ще дойдат — само искаше да наплаши брат ми, за да го спре да извърши нещо, от което се страхуваше. Но предсказанието му е записано и сега има вероятност да се сбъдне.
— Че как иначе. Вижте какво — намръщи се Лебеда. Все още беше объркан. — Нека се изясним. Тук съществува култ на смъртта, в сравнение с който Джах и неговите откачалки, последователите на Кади, са мамини момченца? И карат всеки, който знае какво представляват, да се наака от страх?
— Да.
— И се кланят на богиня на име Кина?
— Това е най-често срещаното от многото й имена.
— Защо ли не се учудвам? Тука има ли някой бог, дето няма толкова самоличности, колкото двестагодишен шмекер?