По дяволите. Не можеше да си спомни кой е самият той. Мислите му не се подреждаха свързано. Вероятни събития от миналото постоянно се намесваха в очевидното настояще, често също така реални.
Тези събития бяха откъслеци от някаква битка — с размити назъбени краища, алени като кръв в средата. Все епични кланета. Понякога се мяркаха и имена. Господарите. Чар. Берил. Розоград. Конеград. Деджагор. Хвойноград. Могилните земи. Мостът на кралицата. Пак Деджагор. Често — Деджагор.
Не много често си спомняше едно лице. Жената имаше великолепни сини очи, дълга катраненотъмна коса и неизменно бе облечена в черно. Сигурно е била важна за него. Да. Единствената жена… Когато и да се мернеше, само след миг изчезваше и на нейно място се появяваха мъжки лица. За разлика от сцените на кръвопролитие, тях той не можеше да свърже с имена. Ала ги бе познавал. Усещаше, че те са призраци, които чакат, за да го приветстват сред тях.
Понякога болка стягаше гърдите му. Най-буден беше, когато болката дълбаеше най-силно. Тогава светът почти придобиваше смисъл. Но идваше създанието в черно и той отново пропадаше в сън.
Дали черният му спътник бе Смъртта? Това не беше ли пътуване към подземното царство? Умът му не работеше достатъчно добре, че да обмисли предположенията.
Не беше религиозен. Вярваше, че със смъртта идва краят. Когато умреш, си мъртъв — като смачкана буболечка или удавен плъх, и безсмъртието ти е само в мислите на онези, които си оставил след себе си.
Прекарваше в сън много повече време, отколкото в будно състояние. Така времето му се изплъзваше.
Когато премина над самотно полуизсъхнало дърво, малко преди да навлезе сред тъмна гора, го обзе силното чувство, че вече го е виждал. Това дърво е било важно по някакви причини, някога.
Той се носеше из гората, излезе от нея, премина над една поляна и влезе във входа на сграда. Вътре беше тъмно.
На самия край на полезрението му една лампа светна. Той се спусна надолу. Гладка повърхност се притисна о гърба му.
Фигурата в черно се появи и се наведе над него. Ръка, скрита в черна ръкавица, го докосна. Съзнанието го напусна.
Събуди се, прималял от глад. Агония като копие пробождаше гърдите му и пулсираше. Плуваше в собствената си пот. Главата го болеше. Чувстваше се като натъпкан с мокър памук. Тресеше го. Умът му работеше достатъчно добре, че да подреди симптомите и да заключи, че е ранен и страда от тежка простуда. Това е потенциално смъртоносна комбинация.
Спомените заприиждаха като разбесняло се котило от боричкащи се помежду си котенца. Не бяха кой знае колко смислени.
Беше повел четирийсет хиляди души в битка край Деджагор. Това не свърши добре. Опита се да събере войските. Стрела, дошла отникъде, проби нагръдника му и го рани в гърдите, като по чудо не порази някой жизненоважен орган. Падна. Неговият знаменосец облече доспехите му и се опита с дръзкото си хрумване да обърне посоката на прилива.
Очевидно Мъргън не бе успял.
Той изхриптя през празното си гърло.
Фигурата в черно се появи.
Сега той си спомни. Тя бе проследила Черния отряд до края на света, придружена от орда гарвани.
Опита се да седне. Но болката бе твърде силна, а той — прекалено слаб.
Познаваше тази ужасна твар!
Мисълта се появи изневиделица, сякаш блесна мълния — но бе убеден.
Ловеца на души!
Невъзможното. Живият мъртвец…
Ловеца на души. Някогашната му покровителка и господарка на Черния отряд. И по-късно — смъртен враг, ала все пак твърде отдавна. Предполагаше се, че е мъртва от десетилетие и половина.
Той беше там. Видя как я убиват. Беше помогнал да я проследят…
Отново се опита да се надигне — някаква смътна сила го подтикваше да се бори с необоримото.
Една ръка в ръкавица го възпря. Нежен глас му проговори:
— Не се напрягай. Изцелението ти не върви добре. Не си ял и не си приемал достатъчно течности. Буден ли си? В съзнание ли си?
Успя да кимне немощно.
— Добре. Сега ще те наглася в леко привдигнато положение и ще ти дам бульон. Не хаби енергията си. Събирай сили.
Тя го подпря и му даде да смуче през сламка. Изпи канче бульон и не го повърна. Скоро мъничко сила се процеди в плътта му.
— Достатъчно за момента. А сега ще те почистим.
Беше отвратително мръсен.
— Откога? — изхриптя той.
Тя сложи в ръцете му кана с вода и пъхна вътре сламка.