Усещаше, че тези сънища са истина, но докато беше буден, не можеше да открие доказателства за това. Освен ако не броеше зловещите гарвани. Те неизменно бяха там, десетки, стотици, хиляди гарвани.
Застанал на входа на тяхното убежище — полуразрушена каменна постройка, потънала сред растителност вдън тъмни гори — той попита:
— Що за място е това? Гората, из която те преследвах преди няколко месеца?
— Да. Това е свещената гора на тези, които се кланят на Кина. Ако разчистим лианите, ще видиш барелефите й. Някога тя бе важна за Черния отряд, който я завзе от поклонниците на Шадар. Земята е пълна с кости.
Той бавно се обърна и се взря в празната й качулка. Не погледна кутията, която тя носеше в ръце. Знаеше какво има в нея.
— Черния отряд?
— Тук те са правили жертвоприношения. Сто хиляди военнопленници.
Знахаря пребледня. Никак не му се искаше да чуе такова нещо. С историята на отряда го свързваше дълга любов и в нея нямаше място за позорно минало.
— Истина ли е?
— Напълно, любов моя. Виждала съм книгите, които магьосникът Пушека скри от вас в Талиос. Те включват липсващите томове от вашите Анали. Предшествениците ви са били жестоки. Мисиите им са изисквали жертвоприношението на милион души.
Стомахът му се сви.
— На какво? На кого? Защо?
Тя се поколеба. Той знаеше, че изобщо не е откровена, когато отвърна:
— Не е много ясно. Но лейтенант Могаба може и да знае.
Не беше заради казаното, а нещо в начина, по който го каза, заради гласа, който използва. Той потръпна. И повярва. Могаба се държеше странно и потайно още откакто се свърза с Отряда. Как ли постъпваше той сега с традициите на наемниците?
— Поклонниците на Кина идват тук два пъти годишно. След месец е техният Празник на светлините. Трябва да сме приключили преди това.
Обезпокоен, Знахарят попита:
— Но защо сме тук?
— Възстановяваме здравето си. — Тя се разсмя. — Тук няма да ни досаждат. Всички отбягват това място. Когато те излекувам, ти ще ми помогнеш. — Все така в добро настроение, тя отметна качулката си.
Нямаше глава.
Вдигна сандъчето, което винаги носеше със себе си — очукано, педя дълго и широко, и отвори една вратичка. От нея погледна лице. То бе красиво, като лицето на неговата любима, макар да не бе толкова повехнало от грижи и да му липсваше живецът.
Невъзможно.
Стомахът му пак се сви. Той си спомни деня, в който тази глава бе отделена от тялото си и лежеше в прахта, взряна в него и в Господарката. Нейната сестра. Ударът бе съвсем заслужен. Ловеца на души беше предала Господарката. Ловеца на души бе намислила да замести сестра си като владетелка на империята.
— Не мога да направя такова нещо.
— Разбира се, че можеш. И ще го сториш. Защото това ще запази живи и двама ви. Всички искаме да живеем, нали? Аз, защото искам тя да страда. Искам да живея, защото искам да я гледам как страда. Ти искаш да живееш заради нея, защото държиш на Отряда, защото… — Нежен смях. — Защото има ли живот, има и надежда.
XII
Екна гръм. Сребърна мълния разсече тъмните като вино облаци и пропука керемиденото небе. Сива като плесен орда виеше сред базалтовата равнина към златните колесници на боговете.
Една фигура пристъпи пред редицата — три метра висока, от полиран абанос, гола. Издигна встрани единия си крак и със замах го стовари пред себе си. После и другия. Земята се разтресе.
Фигурата беше женска — самото съвършенство, ала без коса, и носеше колан от детски черепи. Лицето й бе изменчиво — в един миг лъчезарна тъмна красота, а в следващия — кошмар с горящи очи и вампирски зъби.
Фигурата сграбчи един демон и го погълна — раздра го, разкъса го, разхвърля вътрешностите му. Бликна демонска кръв, пръсна и прогори дупки в равнината. Челюстите на фигурата се разтегнаха и тя налапа цяла главата на демона. По шията й се спусна буца — като мишка, издула гърлото на змия.
Ордата я нападна, ала не можеше да й стори зло. Тя погълна още един пищящ дявол, и още един, и още един. И с всеки от тях тя растеше и ставаше все по-ужасна.
— Тук съм, дъще. Открий ми се. Аз съм твоят сън. Аз съм могъществото.
Гласът трептеше като воал в златните пещери, в които старци седяха покрай пътя, застинали във времето, безсмъртни, неспособни да помръднат и клепач. Ауди, някои от тях покрити с изящни мрежи от скреж, сякаш хиляди паяци бяха изпрели нишки от замръзнала вода. Над тях от тавана на пещерата се спускаше омагьосана гора от ледени висулки.