Нараян не признаваше нищо и сръчно отбиваше атаките ми. Нямаше съмнение, че той командва дузината, макар че неколцина произлизаха от по-висши касти.
Държах го под око. Времето щеше да го издаде — ако той сам не се разкриеше, както намекваше, че е възможно.
Засега ми бе твърде полезен, че да го притискам.
Кимнах одобрително.
— Почти го докарват на войници. — Трябваше да им набавим униформи.
Нараян кимна. Изглеждаше доволен, сякаш нашият триумф се дължеше на неговия гений, който бе съживил духа ни.
— Как вървят уроците по езда? — Само поддържах разговора. Знаех как вървят. Кошмарно. Никой от тези смешници не принадлежеше към каста, която има по-близък допир с конете от това да се мъкнеш подире им и да им чистиш. Но, по дяволите, би било грехота тези жребци да се похабят.
— Зле. Макар че неколцина се проявяват обещаващо. Без мен и Рам. Ние сме родени да ходим пеш.
„Проявяваш се обещаващо“ му беше станал любимият израз. Употребяваше го за всичко. Докато по мое настояване ме учеше как да използвам кърпа за удушване — румел, той каза, че съм се проявявала обещаващо.
Подозирам, че се изненадваше колко лесно прихващах. Боравенето с кърпата ми се отдаваше естествено като дишането, сякаш бе умение, което притежавах открай време. Може би идваше от вековете упражняване на бързите и сръчни жестове, нужни за управляване на магиите.
— Казахте, че ще се местите? — попита Нараян. — Господарке. — Трябваше да се подсеща да добави почетното обръщение. Нараян си оставяше талианец. Започваше да ме приема за даденост.
— На артелчиците ни се налага да вършат набези доста надалеч.
Нараян не отговори, но като че не му се тръгваше.
Имах чувството, че ме наблюдават. Отначало го отдадох на гарваните. Те постоянно ме притесняваха. Сега по-добре разбирах реакцията на Знахаря. Не се държаха така, както подобава на гарвани. Бях ги споменала на Нараян. Той се ухили и ги нарече добра поличба.
Което означаваше, че за някой друг те бяха лоша поличба.
Огледах обстановката. Гарваните си стояха, с десетки, но…
— Нараян, събери дванайсетте най-добри ездачи. Ще изведа патрул на разузнаване.
— Но… Мислите ли…
Как мога да си пробия път?
— Не съм роза без бодли. Ще изведа патрул.
— Каквото заповядате, това ще е, Господарке.
Дано, Нараян. Дано.
XIII
Лебеда погледна Кинжала. Отношението на тъмнокожия към Пушека бе прераснало от неуважение в презрение. Магьосникът имаше здрав гръбнак не повече от един червей. Трепереше като лист.
— Ето я — посочи Корди.
Лебеда кимна. Той се ухили, но си замълча.
— Крои нещо. Не съм виждал тъдява по-организирана банда от тази.
Те слязоха от хълмчето, от което наблюдаваха лагера.
— Ще се отбием ли? — попита Кинжала. Държеше магьосника за ръкава, сякаш очакваше всеки момент недораслекът да търти да бяга.
— Още не. Искам да го позаобиколя, да проверя как е на юг. Не трябва да е много далеч от мястото, където нападнаха войската на Господарите на сенките. Искам да видя терена. Ако успеем да го намерим.
— Според теб дали те са ни усетили? — попита Корди.
— Какво? — идеята стресна Лебеда.
— Нали каза, че били организирани. Никой никога не е обвинявал Господарката в неефикасни действия. Сигурно е сложила постове.
Лебеда се замисли. Никой не беше влязъл или излязъл от лагера, но Корди имаше право. Ако искаха да останат незабелязани, трябваше да продължат.
— Прав си. Да вървим. Кинжал, идвал си насам и преди. Знаеш ли място, където можем да прекосим потока, дето не е много далеч оттук?
Кинжала кимна. Във времената на отчаяние преди Черния отряд да поеме юздите той бе водил доброволци подир основните войски на Господарите на сенките.
— Води ни, Пушек, стари друже. Де да можех да надникна в главата ти! Никога не съм виждал човек, така готов да подмокри гащите.
Магьосникът не каза нищо.
Кинжала намери брод на три мили източно от южния път и ги поведе през горите — по-гъсти, отколкото очакваше Лебеда. Щом стигнаха южния край, Кинжала рече: