Бяхме събирали по човек ту тук, ту там, и когато стигнахме Талиос, открихме, че не можем да прекосим последните четиристотин мили, защото между нас и Катовар се простираха княжествата на Господарите на сенките. Имаше един-единствен начин да изминем тези последни мили. Да превземем Талиос, вече притискан от Господарите на сенките, с неговата мирна история, и да спечелим една невъзможна война.
Съглашението с Прабиндраха беше, че отрядът ще обучи и поведе талианска армия. След като спечелим войната, тази армия щеше да го подкрепи в мисията към Катовар.
— Интересно — казах на Кинжала. — Но не ме изненадва. Синдху! — Беше се върнал. Бързо действаше. Може да беше всякакъв, но вършеше работа.
— Искам да придружаваш плътно гостите ни — казах му и посочих Лебеда, Корди и Пушека. — Покажи румела си на дребосъка, ако злоупотребят с нашето гостоприемство.
Той кимна.
— И те ще вървят пеш като всички останали.
Той отново кимна и продължи да надява черепи на прътите.
Кинжала го загледа, но не каза нищо, макар и да бях убедена, че нещо му се върти в главата.
Поехме час след като реших да тръгнем. Останах доволна.
XV
Не стигнахме за десет часа до Годжа, но аз не очаквах да вземаме по четири мили за час в тъмното. Ала наистина влязохме преди да се съмне и с мълчаливото одобрение на Кинжала избрахме място за лагер, което едновременно беше рамо до рамо с пътя и почти ръчкаше с лакет лагера на Джахамарадж Джах. Измина цял час, преди някой да ни забележи. Кално. Смъртоносно кално. Ако бяхме на мястото на кавалерията на Сенчестите, щяхме да поразчистим тук.
Използвахме черепите и прътите, за да отбележим границите на лагера. Вътре го подредихме като шахматна дъска — централното квадратче беше за щаба, обграждащите го четири — за четирите батальона, а междинните квадрати — за тренировъчни площадки. Мъжете мрънкаха, че се налага да се морят двойно повече от нужното — особено след като определени фаворизирани индивиди, които се проявяваха добре, просто си стърчаха наоколо с пръти с надянати на тях черепи в ръце.
Знахаря си падаше по театрото. Казваше, че трябва да накараш умовете на наблюдателите да мислят онова, което ти се иска на теб. Това никога не ми е било в стила, но в миналото разполагах с груба сила, която можех да пилея. А тук… нека всички да си мислят, че скоро ще разполагам с достатъчно войници за четири батальона, и батальоните ще се разрастват.
Колкото и да бяха уморени, мъжете изглеждаха доволни със заниманието си да работят и да мрънкат. Не забелязах някой да клинчи. Никой не дезертира.
Хората излизаха от другите лагери и от крепостта да гледат. Мъжете, изпратени от Нараян да събират дърва за огрев, греди и камъни, не обръщаха внимание на недисциплинираните си братовчеди. Гледащите надолу черепи държаха любопитните на разстояние. Синдху дундуркаше Лебеда, Бесния Корди и Пушека. Кинжала взе сериозно назначението си. Мъжете от неговия батальон го приемаха. Той бе един от героите на отчаяните часове преди идването на Отряда.
Всичко бе почти прекалено мило.
Но нищо не се промъкна към нас. Следях наблюдателите.
Лагерът бе три четвърти готов, включително рова, дигата и наченки на ограда, накичена с тръни и шипкови пръчки. Джахамарадж Джах излезе на кон от лагера си и наблюдава петнайсет минути. Не изглеждаше доволен от труда ни.
Извиках Нараян.
— Виждаш ли Джах? — Той си биеше на очи. Беше се наконтил като принц. Мъкнал е всичкото това със себе си по време на военна кампания?
— Да, Господарке.
— Ще мина за известно време в другия край на лагера. Ако на някой от твоите хора, особено от Шадарите, му скимне да наруши дисциплината и да го нарече страхливец и дезертьор, съмнявам се, че ще бъде наказан особено тежко.
Той се ухили и хукна.
— Чакай.
— Господарке?
— Ти като че имаш приятели навсякъде. Не бих била против да разбера какво става наоколо, ако намериш свръзки. Може би Гопал, Хаким и още неколцина биха могли да дезертират зад гърба ти. Или някак иначе да се измъкнат и да послухтят наоколо.
— Смятайте го за свършено.
— Добре. Дотолкова ти имам доверие. Знам, че ще направиш онова, което е нужно.
Усмивката му угасна. Бе усетил предупредителната нотка.
След Нараян отидох при Лебеда.
— Как я караш?
— Умирам от скука. Пленници ли сме?