Ято от три гарвана се стрелна от север — летяха насам като бързокрили гълъби, завиха и се вляха в ятото, заграчиха. Цялото ято се разпръсна. Странно.
Той се облегна назад и се замисли за последиците от битката. Според Ловеца на души Могаба беше жив и удържаше града срещу обсадилите го Господари на сенките. Може би една трета от войската бе успяла да проникне зад стените. Чудесно. Една упорита защита би ги държала далеч от Талиос. Но градът не го вълнуваше особено. Талианците бяха приятни хора, но във всеки, който имаше някакво положение, се таеше истински предател.
Беше загрижен за неколцината приятели, които остави на юг. Имаше ли сред тях оцелели? Дали бяха спасили Аналите, тези безценни исторически записки — връзката, която скрепяваше Отряда? Какво бе станало с Мъргън, със знамето и с неговите доспехи на Създателя на вдовици? Легендата твърдеше, че това знаме се движи с отряда от деня, в който той бе излязъл от Катовар.
Какво ли крояха тези проклети гарвани? Само преди мигове те кръжаха хиляди. Сега нямаше и десетина. Всички се рееха нависоко и се носеха напред-назад над нещо в долината.
Дали Катовар се бе превърнал в безнадеждна мечта? Дали последната страница на Аналите не бе написана на някакви си четиристотин мили от дома?
Внезапен спомен за първите часове на отдалечаването им от Деджагор. Само образ на реещ се във въздуха човек, който се гърчи, набоден на копие. Лунна сянка? Да. Лунна сянка бе побит на това копие по време на битката. Набоден на копието, на което се вееше знамето.
То не бе загубено! Тази реликва, по-важна и от аналите, се намираше някъде там долу, в храма. Не я беше забелязал. Тя трябва да я е скрила.
Той погледна небето, където кълбести облаци се нижеха по тюркоазеното поле. Гарваните се бяха приближили — онези, малкото, продължаваха да се реят нависоко. Той подскочи стреснато — един летеше към него като крилат снаряд.
Птицата запляска с криле, запърха и едва не се уби при кацането на върха на една скала на педя от лявата му ръка. И произнесе съвсем членоразделно:
— Не мърдай.
Той не помръдна, макар мигом в него да изникнаха дузина въпроси. Не беше нужно да си гений, за да разбереш, че става нещо важно. Иначе птиците не му говореха. Всъщност, досега това се бе случило само веднъж — бяха му предали предупреждението, заради което бе успял да тръгне навреме, за да разбие Господарите на сенките при брода Годжа.
Гарванът се сгуши и се сля със скалата. Знахарят също се поотпусна — вече не се разпознаваше ясно като човешки силует на фона на небето… и се вкамени. Мигове по-късно забеляза движение в плитката котловина пред него.
Нещото се стрелкаше от прикритие към прикритие. После движението стана още по-отявлено, и още. Сърцето му се разтуптя, щом се сети за сенките, легионите на Сенчестите, които те бяха довели на север.
Нямаше сенки. Бяха дребни кафяви човечета, но не от онези, командваните от сенките. Тези бяха братовчеди на талианците. Имаше нещо познато в тях. Но те бяха толкова далече.
Не им хрумваше да погледнат нагоре, където седеше той. Или пък не можеха да го видят. Продължиха в долината.
После се появиха и още, може би двайсет и пет — не се прокрадваха като останалите, които сигурно бяха разузнавачи. Виждаше ги достатъчно ясно, за да се сети къде преди бе съзрял такива като тях. Край голямата река, извираща от сърцето на континента, която се вливаше покрай Талиос в морето. Би се с тях преди година на две хиляди мили северно оттук. Бяха преградили реката и спрели всякаква търговия. Отрядът отвори пътя и ги разби в дивашка нощна битка, в която вилнееха и виеха магии.
Оплаквача!
Виждаше ясно основната група. Осем мъже носеха девети в нещо като носилка. Последният представляваше дребна фигура, така увита в дрехи, че приличаше на куп парцали. Щом наближи Знахаря, той нададе продължителен стон.
Оплаквача. Един от Десетте, Които Били Покорени — слуги на Господарката в нейната северна империя, страшен магьосник, когото смятаха за убит до онази нощ на реката, когато той се опита да разчисти старите си сметки с бившата си императрица. Само намесата на Променливия го бе прогонила.
Нов стон се изтръгна от магьосника — бледа сянка на обичайните ридания на Оплаквача. Вероятно той се опитваше да овладява плача си, за да не привлича внимание.
Знахаря така се бе вкаменил, че и сърцето му почти не биеше. Нищо на света той не искаше по-малко от това да привлича внимание точно сега. Толкова напрегнато се бе съсредоточил, че не усещаше ни клатушкането, ни мразовития вятър.