Изкачих се на една платформа, издигната близо до бъдещата северна порта на лагера и огледах полето. Моите хора се трудеха като мравки.
Тяхното трудолюбие обаче не се бе предало на никой друг. Само строителите отвъд реката и жените на Гуни работеха здраво.
Над една от кладите се виеше пушек. Когато пламъците се разбушуваха, една жена се хвърли в тях.
Вече трябваше да повярвам.
Върнах се в построения от Рам заслон и се заех да разширявам границите на дарбата си. Скоро тя щеше да ми е нужна.
XVIII
Сънищата станаха още по-страшни — в тях вече се явяваше смъртта.
Всички сънуваме кошмари, но никога досега на събуждане не си бях припомняла дотолкова ясно толкова много неща. Някаква сила, някаква властна сила ме призоваваше и се опитваше да ме привлече на своя страна или да ме подчини.
Тези сънища бяха рожба на болно съзнание. Ако имаха за цел да ме привлекат, то тази сила не ме познаваше.
Пейзажи, пропити с отчаяние и смърт под оловни небеса — поля, осеяни с гниещи трупове и закърнели растения се топяха като мек и разтичащ се восък. Слуз покриваше всичко и нишки от нея увисваха като градежи на пияни паяци.
Лудост. Лудост, лудост, лудост. И никъде ни помен от цвят.
Лудост. И все пак — с печата на извратеност. Защото сред лицата на мъртъвците виждах и такива, които ми се искаше да са на мъртъвци. Вървях през тези земи невредима, жизнена и жива — бях техен господар. Главорезите, следващи подире ми, бяха оръдия на моята воля.
Това бе сън, излязъл направо от фантазиите на мъртвия ми съпруг. Свят, който той би избрал за свой дом.
В късна доба над този кошмарен пейзаж неизменно изгряваше зора — цветно петно върху неясно очертан хоризонт. Неизменно пред мен — сякаш бе зората на надеждата.
Архитектът на моите сънища се изразяваше просто и прямо.
Имаше един сън, който ми се явяваше по-рядко и в него липсваха смърт и разложение, ала по свой начин бе също смразяващ. Той отново беше черно-бял: аз сред каменна равнина, из която смъртоносни сенки се спотайваха зад безбройни обелиски. Изобщо не разбирах този сън, но той ме плашеше.
Не можех да овладявам кошмарите. Но отказвах да им позволя да ми влияят, докато съм в будно състояние. Не допусках и да ме съкрушат.
— Пуснах мълвата, Господарке — отговори Нараян на моя въпрос за вербуването. Повдигнеше ли се темата за братството, към което принадлежеше той, винаги се препирахме. Той все още не бе готов да говори.
— Някой трябва да следи какво става в Деджагор — предложи Кинжала. Разбрах, макар понякога неговата лаконичност да създаваше проблеми.
— Гопал и Хаким могат да поведат надолу група хора — каза Нараян, — двайсет мъже би трябвало да се оправят. Там вече всичко ще е утихнало.
— Накарал си ги да шпионират съседите ни — казах.
— Приключиха. Свързаха се с когото трябва. Синдху може да поеме това — той се ползва с по-добро име.
Това бе друга от малките странности на Нараян и приятелчетата му — имаха си тайна кастова система. Не можех да проумея върху какво се крепи тя. Нараян се ползваше с най-голяма почит тук. Плещестият здравеняк Синдху бе втори, с много малка разлика.
— Прати ги. Щом имаме шпиони навсякъде, защо не съм получила никакви сведения?
— Няма за какво да се докладва, освен за известното на всички. Освен това сред хората на Джах цари неприязън. Една трета от тях вероятно ще го предадат, ако им предложите да се присъединят към вас. Джах разправя, че не сте изпълнили задължението си като съпруга, защото не искате да извършите сути или да заживеете отшелнически, както подобава на жена от култа на Шадар. Крои дузина планове, но никой от нашите приятели не е сред най-близките му съветници.
— Убийте го — предложи Кинжала. Синдху кимна.
— Защо? — Една политическа победа би била по-добра в дългосрочен план.
— Ако знаеш къде се таи и причаква змията, не се оставяш да те клъвне, а я унищожаваш.
Просто решение, а и доста привлекателно. Щеше да има мощен отклик, ако успеехме да го ударим там, където изглеждаше най-малко уязвим. А и в момента нямах достатъчно търпение да играя дълги игри.
— Съгласна съм. Но с финес. Имаме ли там достатъчно добри приятели, които да ни оставят да се промъкнем в лагера?
— Доста близки — призна Нараян. — Ще е въпрос на време. Когато приятелите ни са наряд.