Те се промъкнаха покрай него като хрътки — не можеха да повярват, че той не ги вижда. Отчаяно искаха да разберат какво съм направила и как съм го сторила, и дали не мога да науча и тях, но не смееха да обелят и думица.
Открехнах покривалото на шатрата, но вътре не видях никого. Вътрешността й бе разделена със завеси на няколко помещения. Промъкнах се в първото — трябва да беше приемната. То заемаше по-голямата част от вътрешното пространство. Доста добре обзаведено — още едно доказателство, че Джах поставя собственото си охолство пред благополучието на своята войска и сигурността на родината си.
Още като дете бях проумяла, че така не бива. Ако и ти споделяш трудностите, печелиш повече вярност и уважение.
Все още облещен от учудване, Нараян с жест ми напомни разположението на помещенията, което бе научил от шпионите си. Кимнах. В тази късна доба Джах трябваше да е заспал. Запромъквахме се към спалното. Разтворих завесите с кама. Нараян и Синдху извадиха румелите си.
Знаех, че не съм вдигнала шум. Бях сигурна и за тях. Но щом влязохме, Джах скочи от постелята, хвърли се между Нараян и Синдху, разбута ги и ме нападна. Една от лампите гореше и той ни виждаше достатъчно добре, за да ни разпознае.
Джахамарадж Джах открай време си беше глупак. Не изкрещя, само се опита да се изтръгне.
Ръката ми се стрелна към шафрановия триъгълник на кръста ми, извади го и замахна. Румелът ми изскочи като жив и се уви, подобно на змия, около гърлото му. Сграбчих свободния край, затегнах примката, кръстосах китки и затеглих.
Късметът, съдбата или несъзнателната сръчност — нищо нямаше да ми помогне, ако бях сама. Джах беше силен мъж. Можеше да ме изнесе навън, или да ме изтръска от себе си.
Но Нараян и Синдху сграбчиха ръцете му, извиха ги и го повалиха. Силата на мощния като бик Синдху бе решаваща. Нараян се стараеше да придържа ръцете на Джах.
Забих колене в гърба на жреца и продължих да възпрепятствам дишането му.
За да се задуши човек, трябва време. На сръчния удушвач му е нужно да действа толкова бързо и решително, че вратът на жертвата да се счупи и смъртта да настъпи мигновено. Все още не бях усъвършенствала съвсем въртенето на китките, затова се наложи да дърпам, докато Джах умираше в мъки. Ръцете и раменете ме заболяха далеч преди последния му гърч.
Нараян ме вдигна. Треперех от напрежение, от почти оргазменото въодушевление, което ме изпълваше. Никога преди не бях правила такова нещо — със собствените си две ръце, без оръжие и без магия. Той се ухили — знаеше как се чувствам. Двамата със Синдху изглеждаха неестествено спокойни. Синдху се ослушваше и се опитваше да прецени дали не сме вдигнали прекалено много шум. Никой не дойде. Никой не попита нищо.
Синдху замърмори напевно. Нараян се позамисли, погледна ме, ухили се отново и кимна.
Синдху започна да рови из разхвърляната покъщнина на Джах — търсеше да напипа земя. Разчисти малко пространство и се огледа пак.
Докато го наблюдавах и се опитвах да отгатна какво прави, Нараян извади странно сечиво изпод тъмната дреха, която бе облякъл за приключението. Сечивото имаше накрайник — от едната страна брадва, от другата — кирка, и тежеше близо кило. Може би и повече, ако наистина беше от злато и сребро, както изглеждаше. Дръжката му бе от абанос, инкрустирана със слонова кост и няколко рубина, които на светлината на лампата блестяха като капки прясна кръв. Той започна да копае земята с кирката, но тихо и неритмично.
Това не бе сечиво, което обичайно се използваше по този начин. Разпознавам култовите предмети, когато ги видя — дори и да са ми непознати.
Нараян разкопа земята. С един тиган Синдху я заизсипва върху един обърнат наопаки килим, като внимаваше да не разсипва. Нямах представа какво са намислили. Те действаха твърде съсредоточено, за да дават обяснения. Двамата нареждаха някакви литании. Чух нещо за поличба и за обещанието на гарваните, и пак за Дъщерята на нощта и онези хора, или каквото и да бяха.
Не ми оставаше друго, освен да ги гледам.
Времето минаваше. За няколко минути, когато караулът навън се смени, се напрегнах. Но мъжете не си казаха почти нищо, а новите не надникнаха в шатрата.
Чух лепкаво шляпане и приглушено стържене и се обърнах да видя какво правят.
Бяха изкопали дупка — едва три стъпки дълбока и горе-долу толкова и широка. Не се досещах за какво им е.