Те ми показаха.
С острието на брадвата Нараян започна да разсича костите на Джах — също както Рам бе постъпил онази сутрин с камъка. Той прошепна:
— Много време мина, но още го мога!
Невероятно е в колко малък вързоп може да се побере един едър мъж, когато му разсечеш ставите и го сгънеш.
Разрязаха корема на жреца и го пуснаха в дупката. Последният удар на Нараян заби острието на кирката в черепа на трупа. После той почисти сечивото и двамата засипаха дупката около останките, като утъпкваха земята. Половин час по-късно вече не личеше къде са копали.
Постлаха килима обратно, събраха излишната пръст и ме погледнаха за първи път, откакто бяха започнали.
С изненада забелязаха равнодушното ми изражение. Искаше им се да се вбеся или отвратя. Или каквото и да е — стига да издава женската ми слабост.
— И преди съм виждала да осакатяват хора.
Нараян кимна. Може би той изглеждаше доволен. Беше трудно да се каже.
— А сега трябва да се измъкнем.
Светлината на огъня навън издаваше как са разположени стражите. Бяха си на мястото. Ако магията ми се задействаше и втори път, имахме нужда само от мъничко късмет, за да се измъкнем незабелязани.
Докато вървяхме към нашия лагер, Нараян и Синдху разхвърляха пръстта.
— Добре се справихте с румела, Господарке — похвали ме Нараян, а после каза напевно нещо на Синдху, който неохотно се съгласи.
— Защо го погребахте? — попитах. — Никой няма да разбере какво е станало с него. Исках съдбата му да им послужи за урок.
— Ако го бяхме оставили да лежи, щеше да стане ясно кой го е свършил. Обвиненията са по-страшни от фактите. По-добре е само мълвата да те изкарва виновен.
Може би.
— Защо му счупихте костите и го разрязахте?
— По-малкият гроб е по-труден за намиране. Разпорихме го, за да не се надуе. Ако не го направиш, понякога така набъбват, че изскачат от пръстта. Или избухват и изхвърлят толкова газ, че гробът лесно се намира по миризмата. Особено чакалите, които ги изравят и разпръскват части от труповете навсякъде.
Практично. Логично. Очевидно, след обяснението му. Никога досега не ми се бе налагало да крия труп. Бях се обкръжила с много практични, а очевидно и доста опитни убийци.
— Скоро трябва да говорим, Нараян.
Той се ухили с онази усмивка. Винаги, когато цъфтеше така, ми казваше по някоя истина.
Промъкнахме се обратно в лагера и се разделихме.
Спах добре. Сънувах, но тези сънища не бяха изпълнени с мрак и зла орис. В един от тях красива чернокожа жена дойде при мен, прегърна ме, погали ме, нарече ме своя дъщеря и ми каза, че съм се справила добре. Събудих се освежена и жизнена, сякаш бях спала цяла нощ. Утрото бе прекрасно. Цветовете на света като че сияеха особено жизнерадостно.
Упражненията върху дарбата ми минаха много добре.
XIX
Безследното изчезване на върховния жрец Джахамарадж Джах — толкова безличен противник, че си го спомням само смътно, като карикатура на мъж, стресна хилядите, стълпили се около брода Годжа. Носеше се мълва, че кроял планове срещу Радишата и мен и точно това го обрекло на подобна участ. За този слух не бях отговорна аз. Нараян отричаше да е казвал нещо на когото и да било. Два дни след погребването на Джах всички бяха убедени, че аз съм го ликвидирала. Никой не знаеше как.
Страхуваха се.
Тази вероятност повлия много силно на Кинжала. Имам чувството, че според него аз бях минала през някакъв ритуал на посвещение и сега той може да се отдаде на моята кауза. Останах доволна, но що за човек бе този мъж, такъв предан противник на свещениците?
Накарах Нараян да разпространи вестта, че имам нужда от още попълнения, най-вече умели ездачи. Още двеста Шадари постъпиха в моята армия. Също така и близо петстотин оцелели от битката при Деджагор, макар мнозина просто да искаха редовна храна или удобството на познатото място в йерархията. Талианската кастова система насърчаваше зависимостта от йерархията. Хаосът край брода не предоставяше нито една от ползите на строгия обществен порядък — само недостатъците.
Наредих на Нараян да помисли как да разширим лагера. Той вече беше твърде гъсто населен. Казах на Кинжала да се огледа за подходящи командири. Те никога не достигаха.
Талианците продължаваха да ме изумяват. Оставаха си миролюбиви по умонастроение, но се възхищаваха от прямотата и лекотата — според тях — с които се отървавах от враговете си. И колкото по-голямо бе насилието, толкова по-силно ръкопляскаха. Стига да не са застрашени лично.