Религията по моите краища не беше особено по-умна. Не критикувам талианските вярвания. Но задавах въпроси — разбирането е важен инструмент.
Нараян настояваше, че неговата вяра не била вторична. Твърдеше, че култът към Кина е по-стар от всички други религии, а това, което виждам, било отглас от първоначалното му влияние.
— Господарке, твърди се, че Книгите разказват истории за Децата на Кина още от най-древни времена, когато човеците за първи път са получили дара на азбуката. Говори се, че някои от тях са на езици, на които човек не е проговарял от десет хиляди години.
— Що за книги са това? Къде са те?
— Книгите на мъртвите, както понякога ги наричат. Мисля, че вече са изгубени. Някога, много отдавна, децата на Кина са преживели тежки времена. Един велик воин, Радрейнак, основал огромна империя. Той обидил Кина. Тя пратила отмъщение на дома му, но по случайност той бил пощаден и подел безмилостен поход срещу нея. Пазителите на Книгите побягнали и се скрили на тайно място. Всички, които знаели къде се намират те, били пометени от гнева на Радрейнак, преди свети Матнахан дан Якел да строши врата му със своя сребърен румел.
Синдху произнесе нещо напевно — тихичко, както мъже от друга вяра биха прошепнали „Слава на Бога!“ или „Да се слави името Му!“.
— Какво е това? — попитах.
— Матнахан е единственият мъж, въоръжен със сребърен румел, живял някога. Единственият Измамник, изпратил повече от хиляда души в рая.
Синдху додаде, все така тихо:
— Всеки мъж, използвал румела си за първи път и познал екстаза на Кина, се стреми към висините, покорени от Матнахан.
Нараян се оживи и пусна онази си усмивка.
— И към късмета му. Матнахан не само ни е освободил от най-великия ни преследвач, а и оцелял след убийството и живял още четирийсет години.
Поведох ги през легендите и устните разкази — бяха ми интересни по онзи начин, по който щяха да заинтригуват Знахаря. Мрачните истории ме привличаха. Отново и отново Нараян повтаряше, че някъде имало действителни летописи и че най-великата мечта на всеки джамадар от кое да е поколение била да ги открие.
— Днешният свят е немощен, Господарке. Най-великите действащи сили са тези Господари на сенките, и те изобщо не знаят какво правят. Книгите… Ах, какви тайни разправят, че се криели по страниците им! Изгубените изкуства.
Разговаряхме отново за тези Книги. Не хванах съвсем вяра на историята им. Чувала съм и преди подобни легенди за писания, изпълнени със земетръсни тайни. Но Нараян много ме стресна с описанието на мястото, където били скрити.
Това можеше да са и пещерите, в които влизах насън. Такива, каквито си ги представяха след хиляда години история, предавана от уста на уста.
Историята на култа към Кина може би някой ден заслужаваше да се изучи. След като си укрепя позициите в днешния свят.
Не бях прекарала цялото си време в очакване Нараян да реши, че е назрял моментът да ми сподели няколко тайни. През тези седмици аз слушах какво говорят мъжете, подхвърлях тук-там по някой въпрос на стотици отделни хора и си бях съставила доста добра представа за култа към Кина, погледнат отстрани.
Всеки жив талианец бе чувал името на Кина и вярваше в съществуването й. Всеки талианец бе чувал за Удушвачите. Смятаха ги по-скоро за бандити и разбойници, отколкото за религиозни фанатици. По-малко от един на сто души вярваха, че Удушвачите съществуват и днес. Те бяха нещо от миналото, изкоренено през последния век.
Споменах го на Нараян. Той се усмихна.
— Това е най-сериозното ни оръжие, Господарке. Никой не вярва в нашето съществуване. Видяхте как двамата със Синдху почти не полагаме усилия да се крием от хората. Отиваме сред тях и ги предупреждаваме, че сме прочутите страшни Удушвачи и е по-добре да не ни ядосват. А те не ни вярват. Но въпреки това се страхуват от нас, защото знаят легендите и мислят, че може да ни хрумне да подражаваме на Измамниците от старо време.
— Има и такива, които вярват. — Подозирах, че сред тях са Пушека, Радишата и други високопоставени лица.
— Винаги. Колкото трябва.
Наистина злокобно човече. И сигурно наистина бе зеленчукопродавач, почитан от своята общност като добър Гуни, грижовен баща и дядо. Но през сухия сезон, когато големи части от талианското население пътуваха заради търговията, той вероятно също бродеше. Със своята банда — преструваха се на пътници като всички останали и избиваха тези, другите, когато им се удаде възможност. Очевидно си го биваше в това. Точно затова Синдху имаше дотолкова високо мнение за него.