Знахаря попита Ловеца на души:
— Имаш ли нещо предвид?
— Да. Стани. — Той се подчини. Тя сложи обвитата си в ръкавица длан на гърдите му. — Хммм… Достатъчно си оздравял. А аз нямам много време.
Изпълни го нервна възбуда. Той знаеше какво иска тя и не желаеше да го извърши.
— Така си и помислих — той е тук затова. Достатъчно доверие ли му имаш, че да го оставяш да ме пази?
— Хей, шефе, обиждаш ме! — възкликна импът. — Много ясно, че ми има! Верен съм на моята звезда!
— Една дума да кажа, и той ще прекара цяла вечност в мъки. — Говореше с глас на весело момиченце. Понякога от нейния избор го побиваха тръпки.
— И това е вярно — изведнъж се нацупи импът. — Тежък е животът, капитане — никой ми няма доверие. Никой не ми хваща вяра. Една грешчица, и се пържиш цяла вечност. Или още по-зле. Вие, смъртните, сте се уредили, човече.
Знахаря изсумтя.
— Какво, според теб, ще ми навлече една грешчица?
— Вас само ви боли известно време.
— Стига сте се препирали — отсече Ловеца на души. — Знахар, успокой се и се подготви за операцията. Ние с импа ще оправим останалото.
Гола и безглава, магьосницата се носеше на четири стъпки от пода с гордо изправена стойка. Сандъчето с главата й стоеше върху една каменна маса наблизо — очите бяха нащрек. Знахаря огледа тялото й. Изглеждаше идеално, макар бледо и омекнало. Виждал бе само едно, с което можеше да го сравни — това на сестра й.
Погледна импа, кацнал на главата на каменно чудовище, стърчаща от стената. Импът му намигна.
— Я да те видим сега, капитане.
Но това не вдъхна никаква увереност на Знахаря.
Той погледна дланите си. Не трепваха — наследство от операциите, които бе извършвал на десетина бойни полета в ужасяващи условия.
Пристъпи към масата. Магьосницата бе събрала най-хубавите хирургически инструменти, които можеше да предложи светът.
— Това ще се проточи доста, имп. Щом ти наредя нещо, правиш го веднага. Ясно?
— Ясно, шефе. Но май би ме улеснило да знам какво все пак смяташ да правиш.
— Ще започна с премахване на белезите — това е деликатна работа. Ще трябва да ми помагаш да овладявам кървенето. — Не знаеше дали ще кърви или не. Никога не бе рязал човек, който би трябвало да е мъртъв от петнайсет години. Не можеше да повярва, че тази операция е възможна. Но това, че Ловеца бе жива, също бе невероятно.
Доколко тя щеше да направлява нещата и да участва? Неговата намеса тук бе най-малката — физическото подготвяне на съчленяването на главата и тялото. Останалото — свързването на нерв с нерв и кръвоносен съд с кръвоносен съд, трябваше да свърши тя.
Нямаше да се получи. Беше невъзможно.
Той пристъпи към работа. Скоро бе толкова съсредоточен, че забрави цената на провала.
XXI
Дълга сянка наблюдаваше как слънцето се спуска зад хоризонта. Изкрещя заповед.
— Да, господарю — прошепна едно сбръчкано кафяво човече и излезе тичешком от кристалната зала. Дълга сянка не помръдна — гледаше как угасва денят.
— Добре дошли във вражето време. — Беше лято. Дълга сянка обичаше лятото. Нощите траеха по-малко време.
Сега вече не беше толкова неспокоен и не изпитваше силен страх. В нощите след битката при Стормгард се бе събудило едно отдавнашно угризение на съвестта. Не че се гордееше със себе си, но вече изпитваше увереност в себе си. Всичко, което докоснеше, се превръщаше в злато, разгръщаше се и достигаше съвършенство. Оплаквача идеше насам от блатата и никой не го беше забелязал. Обсадата на Стормгард продължаваше да изнервя войските на Тъкача на сенки. Тъкача оставаше безсилен. Тя сякаш се бе скрила, доволна, че е успяла да отмъсти на Доротея Сенджак. Сенджак играеше своя собствена игра, без да осъзнава, че всъщност това е неговата. Скоро щеше да се препъне. Оставаше му само един ход и му беше дошло времето.
На всеки седемдесет стъпки покрай стената на Наблюдателницата се издигаше кула с кристален цилиндър на върха. Вътре във всеки цилиндър имаше голямо криво огледало. В тези кули се разпалваха огньове. Пламъците се разгаряха ярко и огледалата обливаха със светлина стария път, спускащ се откъм равнината от блестящ камък. И сянка не можеше да трепне там, без господарят на крепостта да я види.
Беше си възвърнал самоувереността. Можеше да повери нощното бдение на други. Имаше си друга работа за вършене. Трябваше да получи известия, да прати заповеди, да издаде разпоредби. Обърна гръб на външния свят и се отправи към кристалната сфера, която лежеше върху пиедестал в центъра на залата.