Тя бе широка четири стъпки в диаметър. Лъкатушещи канали преминаваха през нея като червеи и достигаха кухината в центъра. По повърхността й танцуваха светлинни отблясъци. Змии от светлина се гърчеха във вътрешните канали. Дълга сянка отпусна сбръчканите си длани върху кълбото. Светлината по повърхността ги погълна. Ръцете му бавно потънаха навътре, все едно стопяваха лед. Той стисна светлинните змии и заигра с тях.
Там, където сферата опираше в пиедестала, се отвори прозорче и отпуши един от каналите. Мракът нахлу в него. Влезе неохотно, по неволя, бореше се за най-малкия напредък. Мракът мразеше светлината така, както Господарят на сенките ненавиждаше него. Постепенно той изпълни сърцевината на сферата.
Дълга сянка му заговори. Светлината в сферата се развълнува и запълзя нагоре по ръцете му. Кълбото затрепери и издаде звук, по-тих от шепот. Дълга сянка се заслуша. После отпрати сянката и призова друга.
На четвъртата сянка той заръча:
— Отнеси в Талиос това съобщение: „Вербувайте агента“.
Щом сянката се измъкна навън, криейки се от светлината, Господарят на сенките изведнъж усети, че вече не е сам. Уплашен, той се обърна да огледа пътя, идещ откъм равнината.
Там нищичко не помръдваше. Капаните за сенки се държаха. Какво беше тогава?
Нещо мастиленочерно и лъскаво се мярна в най-близкия лъч.
— А?
Не, това не беше сянка. Гарван! Много гарвани. Какво ли правеха тук?
Беше нощ. Гарваните не летят през нощта.
И тогава се досети.
Гарваните от седмици се навъртаха около Наблюдателницата и рядко се държаха, както им приляга.
— Нейните са! — Той заруга и затропа ядно с крака като дете. Тя през цялото време го е следяла. Тя знаеше всичко!
Страхът побягна пред яростта. Той никога не бе успявал да се сдържа. Опита се да изтръгне ръцете си — забрави, че вътре в сферата не бива да извършва резки движения. Гарваните сякаш му се смееха.
Но дяволите! Те се скупчиха по околните стени и заграчиха подигравателно.
Той изтръгна едната си длан от сферата. Кървавочервени искри припламнаха между пръстите му. Щеше да изтреби тези грачещи дяволи! Тя нямаше да посмее повече да го шпионира!
Метна светкавица. Десетина гарвана избухнаха в пламъци. Кръв оплиска кулата, разхвърча се перушина. Оцелелите шумно заграчиха.
В гнева му се прокрадна разум. Нещо не бе наред. Те го предизвикаха да ги нападне.
Отвличане на вниманието?
Сферата!
На мястото, откъдето бе извадил ръката си, зееше дупка, проникваща чак до сърцевината. Мракът вече се процеждаше през нея.
Той изкрещя.
Потисна страха си и бавно извади и другата си ръка. Внимателно затвори смъртоносното отвърстие, но сянката успя да се измъкне от сферата.
Тя се стрелна навън през вратата и се спусна надолу в недрата на Наблюдателницата, бягайки от светлината.
Из крепостта вилнееше сянка!
Някъде се чу писък. Сянката вече ловуваше.
Дълга сянка си наложи ледено спокойствие. Това бе само една-едничка сянка, малка, лесна за овладяване.
Навън гарваните се развеселиха.
Той потисна гнева си. Нямаше да го предизвикат отново.
— И вашият час ще дойде! — обеща той. — Отлетете обратно при онази кучка и й докладвайте, че сте се провалили. Жив съм. Все още съм жив!
XXII
Когато бдителното око примигне, наблюдаваните неизменно усещат мига на свобода.
Изумителен вопъл се изтръгна от дребното създание, наречено Оплаквача. То сръчка носачите си. Те се втурнаха напред и го внесоха в лагера на Тъкача на сенки, докато стражът от южната му страна не гледаше.
Оплаквача остана само колкото да се видят, да поговорят накратко, да обменят възгледи и достигнат договореност, според която той трябваше да избегне неизбежното предателство на Дълга сянка и да изплува отново в мига, в който заплахата от Талиос изчезне.
Когато разузнавачите на Дълга сянка отново го засякоха, той отдавна си бе тръгнал оттам. Единственото доказателство за посещението му бе подобреното състояние на Тъкача на сенки. А той го прикриваше добре.