XXIII
Ветрецът беше променил посоката си — сега идваше от североизток и довяваше пушека от другата страна на реката. Попитах Нараян:
— Можем ли да конфискуваме дървата им?
Самоубийствата продължаваха цяла сутрин.
— Няма да е разумно, Господарке. Намесата ни може да предизвика бунт. Хватката ви не е толкова здрава.
И най-вероятно никога нямаше да бъде, колкото и неприятна да ми беше тази истина.
— Само си мечтая на глас. Не ми е работа да се меся в обичаите.
Нито пък беше негова. Не бях го притискала за това, но се досещах. То бе заложено във вярата му. Той искаше да предизвика идването на Годината на черепите. Желаеше освобождението на Кина. Искаше да стане безсмъртен, Измамник-светец.
— Всичко е твърде далеч, Господарке. Какво ще правим днес?
— Приближаваме се до онзи етап, когато армията започна да нараства като снежна топка.
— Снежна топка?
Неволно бях използвала думата за „снежна топка“ на езика на Крепостта. Не знаех как е „сняг“ на талиански. Тук никога не вали. Нараян не беше виждал сняг.
— Започва да се разраства самопроизволно. След седмица или десетина дни предполагам, че желаещите да постъпят ще са повече, отколкото можем да приемем.
— Дори при положение, че Радишата е срещу нас? — Той беше убеден, че тази жена ни е враг.
— Можем да го използваме и в наша полза, ако призовем към бунт срещу настоящата власт.
Нараян разбра. Същата съпротива водеше хората и при Измамниците.
— По-слаба е, отколкото се надяваш. Тук не сме в твоята родина. Моят народ вярва, че всичко е предначертано.
Така си беше. Но си имаше начини да им въздействаш. Иначе сега нямаше да разполагам с цели две хиляди души под свое знаме.
— Точната искра ще ги възпламени. Нали?
— Това важи за всички ни, Господарке.
— Точно така. На теб и приятелите ти пуснах точната искра, нали? Но какъв ли заряд може да запали тълпите? Да ги накара да забравят страха си от Черния отряд и възраженията си към жена командир? — Сега разбирах защо се боят от Отряда. Може би беше по-добре, че Знахаря загина, без да го разбере — това би разбило сърцето му.
Нараян нямаше никакви предложения.
— Трябва ни възпламеняваща мълва, която твоето братство да подеме и да разнесе навсякъде — казах.
— Вестта трябва вече да е стигнала до всички джамадари, Господарке.
— Прекрасно, Нараян. Значи всеки капитан на банда е чул, че вашият месия-Удушвач е дошъл. Да предположим, че са повярвали, защото новината идва от теб, прочутият и почитан майстор Удушвач. — Тонът ми започваше да става жлъчен. — Колцина ще доведе той под знамето, което има нужда от хилядна войска? Бих предпочела приятелите ти да си останат, където са — като наши помощници и тайни убийци. Има ли други легенди, от които да мога да се Възползвам? Други страхове?
— Господарите на сенките са си достатъчно страшни — поне в провинцията, където помнят миналата година.
Вярно беше. При нас вече идваха доброволци от другия бряг — мъже, които са нямали възможност да постъпят при нас преди похода към Деджагор. Тези, които отведохме там, идваха от града или бяха роби, които освободихме, след като превзехме Годжа. Селяните, отблизо познаващи ужаса от Сенчестите господари, представляваха богат източник на сила. И щяха да са по-корави от гражданите. Но може би трябваше да побързам с прибирането на реколтата.
По тези краища властта се държеше от двореца и храмовете на Трого Талиос. Неколцина уплашени мъже там можеха да издадат вули и диктати, с които да забранят на вярващите да ме подкрепят.
— Имаш ли приятели в града?
— Не са много. Никого не познавам лично. Синдху може да познава този-онзи.
— Рам идва от града.
— Да, и още неколцина. Какво сте намислили?
— Може би ще е умно засега да се установим там, преди Радишата и най-вече онова дребно мрънкало, Пушека, да настроят хората срещу нас. — Винаги говорех в множествено число, но имах предвид единствено себе си. Нараян обаче не се хвана.
— Не можем да напуснем Годжа. Тук ще дойдат още хиляди хора. Трябва да ги съберем.
Усмихнах се.
— Ами ако си поделим тези, с които разполагаме? Ти вземаш половината и оставаш тук да ги събираш, а аз отвеждам останалите в града.
Той реагира точно както очаквах — едва ли не панически. Не искаше да ме изтърва от поглед.