— Или пък да оставя Кинжала. Той се ползва с уважение и с много добро име по тези краища.
— Отлична идея, Господарке.
Зачудих се кой кого манипулира.
— Мислиш ли, че Синдху го уважават достатъчно, че да го оставя да му помага?
— Повече от достатъчно, Господарке.
— Добре. Кинжала ще трябва да понаучи нещо за него. И за вашето братство също.
— Господарке?
— Щом смяташ да използваш дадено оръжие, трябва да си наясно с възможностите му. Само жреците изискват от нас да приемаме всичко на вяра.
— Жреците и чиновниците — поправи ме Нараян. — Права сте. Кинжала не се доверява ей-така.
Той бе последният човек, който би приел нещо на вяра. Това някой ден можеше да застане помежду ни.
— Има ли сред твоето братство достатъчно цинични хора, които биха се крили сред свещениците на други култове?
— Господарке? — Той като че се обиди.
— Разполагам с няколко източника на сведения. Ако имаме приятели сред свещениците…
— Не знам за Талиос, Господарке. Не ми изглежда вероятно.
Мъчно ми беше за старите времена, когато можех неограничено да използвам силите си, да призова сто демона да шпионират за мен, да възстановя спомените на мишка, крила се в стената на стая, в която се съвещават моите врагове.
Бях казала на Нараян, че съм изградила цяла империя от също толкова скромно начало. Вярно беше — но тогава разполагах с повече оръжия. Този път често се чувствах обезоръжена.
Оръжията се връщаха, но твърде, твърде бавно.
— Прати ми Кинжала.
Заведох Кинжала на разходка край реката, източно от крепостта. Изглеждаше доволен да ми прислужва. Проговори само веднъж, загадъчно, щом наближихме едно дърво на брега, на което бе подпряна въдица:
— Май Лебеда така и не се е върнал.
Накарах го да ми обясни. Нищо работа. Огледах крепостта. Лебеда и Корди бяха там, вътре — на думи те бяха командири на цялата талианска войска отвъд реката. Зачудих се доколко вземат това насериозно. Не излизаха много навън. Чудех се и дали Кинжала поддържа връзка с тях. Надали имаше време — той работеше с часове повече от мен и докато обучаваше войниците си, сам се учеше. Чудех се защо ли полага тези усилия — усещах вътре в него натрупана дълбока ирационална омраза.
Подозирах, че е от хората, които искат да променят света.
Такива екземпляри са лесни за манипулиране — по-лесни от тези като Лебеда, които искат най-вече да ги оставят на мира.
— Мисля да те повиша — казах му.
Той отвърна жлъчно:
— В какво? Освен и ако вие не се повишите.
— Разбира се. Ти ще станеш легат на легиона Годжа. Аз — армейски генерал.
— Вие отивате на север.
Той не си хабеше думите и умееше от малкото да извлече много информация.
— Сега би трябвало да съм в Талиос, за да защитавам интересите си.
— Лошо място. В устата на крокодила.
— Не разбирам.
— Трябва да бъдете тук, за да събирате войници, да трупате сила. Трябва да бъдете и там, за да контролирате свещениците, които могат да попречат на мъжете да се записват.
— Да.
— Имате нужда от верни лейтенанти. Но сте сама.
— Дали?
— Може би не. Вероятно тълкувам погрешно интереса на Нараян и Синдху.
— Най-вероятно не. Техните цели са различни, от моите. Какво знаеш за тях?
— Нищо. Те не са това, на което се преструват.
Замислих се върху думите му и реших, че говори за преструвките им пред света.
— Чувал ли си за Измамниците, Кинжал? Понякога наричани и Удушвачи?
— Култ към смъртта. Вероятно легендарен. Радишата спомена за тях и за богинята им. Магьосникът изпитва ужас от тях. Войниците твърдят, че са измрели. Това не е вярно, нали?
— Не е. Неколцина все още съществуват. Заради свои собствени основания те ме подкрепят. Няма да те отегчавам с догмите им — твърде отвратителни са и не съм убедена, че са споделили с мен цялата истина…
Той изсумтя. Зачудих се какво ли ставаше вътре в черепа му. Той се прикриваше добре.
Срещала съм и други като него. Ще се изумя в деня, когато се сблъскам с нещо напълно ново.
— Върви на север и не се страхувай. Аз ще се оправя с Годжа.
Повярвах му.
Свърнах обратно и поехме към лагера. Опитвах се да не обръщам внимание на вонята, която се носеше откъм другия бряг на реката.