— Разбирам.
Езикът му не беше талиански — говореха го чак на шестстотин мили оттук.
Сенките си отидоха.
Мъжете не помръднаха, докато огънят не угасна. Дъждът вече бе благословия — той бързо угаси пламъците.
Онзи, който подхранваше огъня, каза нещо и другите кимнаха. Бяха получили заповед. Нямаше какво да обсъждат — след минути вече бродеха по улиците на града.
Мърморещ под носа си проклятия, Пушека излезе на дъжда.
— Ама че живот! Нищо вече не е както трябва! — Той крачеше припряно, с наведена глава. — Какво правя тук навънка? — Трябваше да си стои вътре и да вразумява Радишата, та тя на свой ред да озапти брат си. Тези двамата щяха да провалят всичко. Всичко, за което бяха се трудили, щеше да отлети в небитието, ако не предприемеха нещо спрямо тази жена.
Щяха като нищо да унищожат Талиос! Защо ли не го проумяваха?
Понякога разходката му помагаше да си проясни мислите. Имаше нужда да бъде навън, далече, сам, свободен. Щеше да му се разкрие някой нов път. Имаше начин да се справят, беше убеден. Трябваше да има.
Един прилеп прехвърча толкова близо до него, че усети полъха на крилете му. Прилеп? В такава нощ?
Спомни си времето преди легионите да нахлуят, когато прилепите бяха навсякъде. Някой беше положил значителни усилия, за да ги ликвидира. Може би някой като онези магьосници, които пътуваха с Черния отряд.
Той спря, внезапно притеснен. Прилепи, хвърчащи в такова време, когато нямат работа навън? Не изглеждаше да е добра поличба.
Не беше стигнал далеч. За минута можеше отново да е на сигурно място, в двореца.
Втори прилеп прелетя. Той се обърна и понечи да побегне.
Трима мъже му преграждаха пътя.
Той се завъртя.
Още мъже. Навсякъде наоколо. Беше обкръжен. Половин минута му се струваше, че са цяла орда. Но бяха само шестима. Единият каза на много лош талиански:
— Ние иска тебе види. Идваш.
Той се огледа трескаво. Нямаше как да им се измъкне.
Парадоксът на това да си Пушека, помисли си магьосникът. Обзет от ужас, когато опасността не беше кой знае каква, и спокоен сега под съвсем конкретната заплаха, той вървеше по мрачните мокри улици, обкръжен от мъже, не по-едри от самия него. Умът му работеше съвършено ясно. Можеше да се изтръгне, когато си поиска. Една дребна магийка — и да им се измъкне по живо, по здраво.
Но нещо не беше както трябва, и бе от решаващо значение да разбере какво. Магията можеше да използва и по-късно.
Преструваше се, че все така е потресен от уплаха.
Отведоха го в най-жалкия квартал на града, в сграда, която сякаш всеки миг щеше да рухне. Повече го беше страх от нея, отколкото от човечетата. Поведоха го четири етажа нагоре по скърцащото стълбище. Единият почука на врата — явно беше уречен сигнал.
Вратата се отвори и те влязоха вътре. Пушека огледа чакащия в стаята мъж. Изглеждаше досущ като шестимата, които го бяха довели. Онзи, който отвори, също не изглеждаше по-различно. Всичките бяха от едно и също люпило. Но очакващият ги мъж говореше сносен талиански.
— Ти си онзи, когото наричат Пушека? Началникът на пожарната? Не мога да си спомня пълната титла.
Магьосникът предполагаше, че те знаят кой е и какъв е, иначе нямаше да попадне тук.
— Аз съм. Но не знам вашето име.
— Аз нямам име. Може да ме наричате Онзи, Който Води Осмината, Които Служат. — Призрачна усмивка. — Тромаво, нали? Това не е важно. Аз съм единственият тук, който говори вашия език. Няма как да ме сбъркаш с другиго.
— Защо прекъснахте разходката ми? — Давай го спокойно и небрежно, помисли си магьосникът.
— Защото имаме общ интерес да се справим с една заплаха, толкова голяма, че може да унищожи света. Годината на черепите.
Сега Пушека разбра кои са те.
Успя да се овладее, но усещаше, че се побърква. Усилията му да поддържа своята анонимност бяха отишли напразно. Господарите на сенките го бяха разпознали.
Може би Лебеда беше прав, може би той бе само един страхливец… Да, беше. Открай време си го знаеше. Но нямаше да прояви малодушие. Можеше да обуздае страха си, ако се наложи…
И все пак… Дразнеше го, че Лебеда можеше да излезе прав за всичко. Уилоу Лебеда бе животно, което ходеше на задни крака и възпроизвеждаше човешки звуци.
— Годината на черепите? — повтори той. — Какво искате да кажете?