Нараян пусна онази негова гадна усмивка.
— Сериозно сте го обмислили.
— Докато идвахме насам, си нямах друга работа. Размърдай се — трябва да овладеем положението, преди някой да се зачуди дали наистина това е редно. Преди зложелателите ни да измислят начини да ни стъжнят живота. Прати известия на членовете на своето братство — трябват ни сведения.
Нараян притежаваше известни организационни дарби, макар и да не бе харизматичен водач. В малка група би могъл да се издигне, доказвайки способностите си, но никога не би се наложил над голяма група да го последва само с чупене на дръзки стойки.
Тези мисли ме подсетиха за Знахаря. И той не беше харизматичен. От онези — командирите-работяги — определяше задачата, която трябва да се изпълни, обмисляше възможностите и възлагаше работата на най-подходящите хора. Обикновено изборът му бе правилен и работата биваше свършена. Освен последния път при Деджагор, когато си пролича, че е слаб.
Тогава не успяваше да мисли в крачка и интуицията го подлъга.
Минало свършено време, жено. Знахаря го няма вече.
Не исках да мисля за него. Все още ми причиняваше твърде голяма болка.
Имах си достатъчно работа.
Започнах да оглеждам войниците, паднали ми от небето.
Положението не беше много обещаващо. Изобилие от копиеносци — решителни младежи, но сред тях никой не изпъкваше като непосредствен водач. По дяволите, липсваше ми военната машина, с която разполагах у дома.
Започнах да се чудя какво търся тук и защо съм дошла. Няма смисъл, жено. Не можех да се върна назад. Онази империя се бе променила и в нея вече нямаше място за мен.
Липсваха ми не само моите войски. Нямах и разузнавателна машина. Нито начин да надушвам и изравям тайните.
Рам все така се стараеше да бъде моя сянка. Твърдо решен да ме закриля тоя Рам. Вероятно под най-строга заповед на джамадар Нараян.
— Рам, познаваш ли района около Талиос?
— Не, Господарке. Не съм обикалял, преди да постъпя във войската.
— Имам нужда от хора, които го познават. Намери ми ги, моля те.
— Господарке?
— Тук няма как да организираме отбрана. Повечето хора си спят у дома. — Защо ли се обяснявах? — Трябва да се откъснем от нещата, които ни разсейват и ни правят уязвими. — Идеално би било на някой хълм край южния път, където има вода и голяма гора.
— Ще разпитам, Господарке. — Никак не му се щеше да ме остави, но нямаше как да не се подчини на заповедта ми. Учеше се. Още една година и е готов.
Нараян се появи, преди Рам да се е върнал.
— Всичко върви добре. Много са развълнувани. Мъжете, които бяха там — сигурно са вече поне към шестстотин — раздуват за това как сме помели кавалерията. Приказват как ще освободим Деджагор, преди да е почнал дъждовният сезон. Изобщо не се наложи да се намесвам.
По време на дъждовния сезон Голямата река ставаше непроходима. Пет-шест месеца тя бе стената, която защитаваше Талиос от Господарите на сенките. И тях — от Талиос.
Какво ли щеше да стане, ако заседна южно от реката, когато дойдат дъждовете? Това би ми отпуснало време да стегна здраво армията.
От друга страна, нямаше да има къде да бягам.
— Нараян, донеси ми…
— Господарке?
— Все забравям, че не си с мен от цяла вечност. Щях да те пратя за нещо, с което се сдобихме, преди да се отправим на юг.
Едно от великите ни начинания беше преброяването на войниците и инвентаризирането на материалите, животните, уменията и други ресурси, нужни на една армия. Списъците все трябваше да са някъде тук.
Имаше начин да се заобиколи дилемата с пълноводието, ако разполагаме с нужните хора и материали.
— Господарке? — попита отново Нараян.
— Извинявай. Само се чудех какво правя още тук — понякога ме обземат такива настроения.
Той прие думите ми буквално и се разприказва за безпощадна мъст и за възстановяването на Черния отряд.
— Знам, Нараян. Просто съм уморена.
— Починете си тогава. Скоро ще трябва да сте във върхова форма.
— Така ли?
— Хората, които искат да разберат какво е станало с близките им, вече се събират. Несъмнено новината за пристигането ни е стигнала до всички свещеници-лицемери и дори до двореца. Мъжете ще дойдат да видят как биха могли да се възползват от вас.