Той поклати леко глава. Трудно бе да се повярва, но звучеше искрено. Кроежите й можеха да убият хиляди, да разтърсят милиони, но за нея бяха само игра.
— Никога няма да те разбера.
Тя се изкиска — кикот на момиче, което няма нищо между ушите. Не беше нито млада, нито празноглава.
— Аз сама не се разбирам, но отдавна съм се отказала от опитите. Много ме разсейват.
Игрички. Откакто за първи път се оплете в мъчителни маневри и манипулации, не му се виждаше краят. Голямото й удоволствие бе да наблюдава как една интрига разцъфтява и поглъща жертвата си. Единственият й провален кроеж беше този, чиято цел представляваше свалянето на сестра й от власт. И той не се провали напълно, защото някак си бе успяла да оцелее.
— Скоро ще заприиждат поклонниците на Кина — каза тя. — Тогава вече трябва да сме другаде. Така че хайде да слезем към Деджагор и да всеем малко смут. Трябва да стигнем там горе-долу когато Тъкача реши, че е готов да предприеме независим ход. Ще е интересно да се види как ще потръгне.
Знахаря не разбра, ала не попита нищо. Беше й свикнал как говори с гатанки. Тя му казваше онова, което тя искаше той да узнае — когато бе готова да му го съобщи. Нямаше смисъл да я притиска. Не му оставаше друго, освен да чака и да се надява.
— Късно е — каза тя. — Достатъчно за днес. Да си лягаме.
Той изсумтя — нямаше особено желание. Помислеше ли си за мястото, го побиваха тръпки — значи всеки път, докато заспи. А това означаваше поне един съсипващ кошмар. Би се радвал да се измъкне оттам.
Може би навън щеше да успее да изчезне — ако измислеше начин да се скрие от гарваните.
Петнайсет минути след като лампата угасна, Ловеца на души го попита:
— Буден ли си?
— Да.
— Тук е студено.
— М-да. — Винаги беше студено. Почти всяка нощ заспиваше, разтреперан от студ.
— Защо не дойдеш при мен?
Разтресе го още по-силно.
— Нямам намерение.
Тя се засмя.
— Някой друг път.
Той заспа, разтревожен не от храма, а от това как тя вечно успяваше да се наложи. Сънищата му бяха по-обезпокоителни от кошмари.
По някое време се събуди. Лампата светеше отново. Ловеца на души си бъбреше тихо с ято гарвани. Като че ставаше дума за събитията в Талиос. Тя изглеждаше доволна. Той се унесе отново, без да разбере какво се случваше там.
XXIX
Никое от потенциалните места за лагеруване не беше идеално. Едното бе укрепвано преди, в древни времена. Векове наред хората бяха отмъквали оттук камъни. Избрах него.
— Никой не помни името — казах на Рам, докато яздехме към града. — Това навежда човек на размисъл.
— Ами? За какво?
— За мимолетната природа на нещата. Цялата история на Талиос може би е повлияна от случилото се там, а сега никой не знае името на мястото.
Той ме изгледа странно — мъчеше се да проумее. Искаше му се да разбере, ала бе свръх възможностите му. Миналото — това бе предишната седмица, а бъдещето — утре. Всичко онова, случилото се преди да се роди, изобщо не бе действително.
Не беше глупав. Изглеждаше като едър и бавен тъпак, но интелектът му клонеше към средно равнище. Просто му липсваше навика да го използва.
— Карай, няма значение. Просто съм кисела. — „Кисела“ беше нещо понятно. Очакваше го. Жена му и майка му често бяха „кисели“.
Но сега нямаше време да мисли. Беше твърде зает да се удържа на гърба на коня.
Върнахме се в казармите. Там отново чакаше тълпа от хора, издирващи близките си. Нараян се справяше умело с тях. Зяпаха ме любопитно. Съвсем не както оглеждаха Знахаря. Него навсякъде го приветстваха като Освободител. Аз… аз бях изрод, комуто не стигаше ум да проумее, че не е мъж.
Но щях да се издигна в очите им. Въпрос само на създаване на легенда.
Нараян ме настигна.
— Дойде вестоносец от двореца. Принцът желае тази вечер да вечеряте с него. На някакво място, наречено „горичката“.
— О? — Там го бях срещнала за първи път. Местност, често посещавана от богатите и влиятелни хора. — Молба или заповед?
— Покана. „Бихте ли ми оказали честта“ и тъй нататък.
— Ти прие ли?
— Не. Как бих могъл да позная какво ще решите вие?
— Добре. Изпрати му вест. Приемам. По кое време?
— Той не уточни.
Това щеше да ме забави, но можех да постигна нещо, което по-късно да ми спести караниците и враждите. Поне щях да науча колко неприятности можех да очаквам от държавата. — Ще ти начертая как искам да бъде построен лагерът. Ще пратим една рота плюс петстотин наемници, за да започнат строежа. Подбери онези, които според теб трябва да разкараме от града. Онази бъркотия вън… как върви?
— Сносно, Господарке.
— Доброволци появиха ли се?
— Няколко.
— А разузнаване? Предприе ли нещо?
— Много хора искат да ни съобщят разни неща. Повечето — за чужденци. Нищо интересно.
— Продължавай. Нека направя чертежите, а след това ще изготвя списък, който ще връчим на Прабиндраха. Сетне ще се докарам в приличен вид. — Императорската ми премяна трябваше да е някъде тук — тази, която бях носила за последен път. Както и колесницата ми, докарана от север и оставена тук преди похода към Годжа.
— Рам, преди да тръгнем на юг, накарах неколцина мъже да ми помогнат да изготвим специални доспехи. Трябват ми отново.
После се заех да чертая и пресмятам.