— Ти прие ли?
— Не. Как бих могъл да позная какво ще решите вие?
— Добре. Изпрати му вест. Приемам. По кое време?
— Той не уточни.
Това щеше да ме забави, но можех да постигна нещо, което по-късно да ми спести караниците и враждите. Поне щях да науча колко неприятности можех да очаквам от държавата. — Ще ти начертая как искам да бъде построен лагерът. Ще пратим една рота плюс петстотин наемници, за да започнат строежа. Подбери онези, които според теб трябва да разкараме от града. Онази бъркотия вън… как върви?
— Сносно, Господарке.
— Доброволци появиха ли се?
— Няколко.
— А разузнаване? Предприе ли нещо?
— Много хора искат да ни съобщят разни неща. Повечето — за чужденци. Нищо интересно.
— Продължавай. Нека направя чертежите, а след това ще изготвя списък, който ще връчим на Прабиндраха. Сетне ще се докарам в приличен вид. — Императорската ми премяна трябваше да е някъде тук — тази, която бях носила за последен път. Както и колесницата ми, докарана от север и оставена тук преди похода към Годжа.
— Рам, преди да тръгнем на юг, накарах неколцина мъже да ми помогнат да изготвим специални доспехи. Трябват ми отново.
После се заех да чертая и пресмятам.
Колесницата не беше толкова впечатляваща с впряг само от четири коня, но хората зяпваха. Уменията ми бяха достатъчни да накарам копитата да избиват искри и да лъсна колесницата до блясък. Огнедишащият череп — символът на Отряда, пламтеше върху двете врати. Трополенето на подкованите със стомана колела и тътенът на копитата отекваха като гръм.
Бях доволна.
Пристигнах в горичката час преди залез-слънце, влязох и се огледах. Досущ като предишния път, каймакът на талианското общество бе дошъл да позяпа. Рам и един мъж с червен румел на име Абда, по произход Ведна, бяха моите телохранители. Не познавах Абда. Той ме придружаваше, защото Нараян го препоръча като добър.
Бяха се нагласили. Рам се измиваше хубавичко, когато му опреш нож в бъбреците. Изкъпан, с подрязани коса и брада, с нови дрехи, той си беше цял хубавец. Но видът на Абда нямаше особен напредък. Той бе дребен разбойник с шарещи очички — вари го, печи го, все си приличаше на разбойник.
Щеше ми се да бях довела и телохранител от култа на Гуни, като символичен жест. Но в бързината не можеш да се сетиш за всичко.
Когато се упътих към Прабиндраха, той стана на крака. Усмихна се.
— Намерихте ме. Вече се тревожех. Не бях уточнил къде точно да се срещнем.
— Стори ми се логично, че ще ви намеря там, където се видяхме и миналия път.
Той огледа Рам и Абда. Беше дошъл сам. Може би от увереност в почитта на своите поданици? Дали пък не грешеше.
— Настанявайте се удобно — подкани ме той. — Поръчах онова, което предполагам, че би ви се понравило. — Отново огледа слисано Рам и Абда. Не знаеше какво да ги прави.
— Последния път, когато идвах тук, някой се опита да убие Знахаря — обясних. — Забравете ги. Вярвам в тяхната дискретност. — Нямах представа дали мога да се доверя на Абда или не. Но не ми се виждаше умно да го изтъквам.
Сервитьорите донесоха разхладителни напитки и мезета. По разкоша, който цареше в горичката, не си личеше, че Талиос е народ, заплашен от унищожение.
— Тази вечер изглеждате лъчезарна.
— Но не се чувствам така. Изтощена съм.
— Трябва повече да си почивате. Да гледате по-леко на живота.
— Да не би Господарите на сенките да са си дали почивка?
Той опита нещо, прилично на скарида. Откъде тук скариди?
Е, морето не бе чак толкова далеч.
Което ме наведе на една идея, но отложих обмислянето й за по-късно.
Принцът преглътна и подсуши устните си със салфетка.
— Изглеждате решена да ми усложнявате живота.
— А?
— Помитате наред като вихър и не оставяте на никого време да си помисли. Втурвате се безразсъдно. Всички останали трябва да се съсредоточат, за да не изгубят равновесие.
Усмихнах се.
— Ако дам на някого време за нещо друго, освен да тича по петите ми, ще затъна до уши в неприятности. Като че никой от вас не разбира срещу какъв могъщ враг се изправя. Всичките ви приоритети са преобърнати. Всеки иска да танцува и да натопи другия, а междувременно Сенчестите господари възнамеряват да ви изтребят до крак.
Той дъвчеше и се преструваше, че мисли.
— Права сте. Но хората са си хора. На никого тук никога не му се е налагало да мисли за външни врагове. Или за истински смъртни противници.