Това би могло да доведе до бързо стълкновение. Средствата трябваше да се отклонят от онзи абсурден проект за стена. Градът беше твърде голям, за да бъде заграден. Проектът не можеше да се оправдае — той бе средство за прехвърляне на държавното богатство в ръцете на няколко души.
— Работниците и средствата, отделени за стената, са приложими много по-изгодно — казах.
Той разбра. Просех си белята. Изсумтя.
— Защо просто не се наслаждаваме на обилната вечеря? — предложих.
Опитахме се, но вечерта така и не се получи. След няколко ястия, по време на които разговорът ни се стрелкаше между неговата и моята младост, аз отново подех офанзивата.
— Искам още нещо. Книгите, които Пушека е скрил.
Той се облещи.
— Искам да зная защо се боите от миналото.
Той се усмихна немощно.
— Мисля, че знаете. Пушека е убеден в това. Той вярва, че тъкмо по тази причина сте дошли.
— Подскажете ми.
— Годината на черепите.
Не бях съвсем изненадана. Престорих се на озадачена.
— Годината на черепите? Какво е това?
Той погледна Рам и Абда. Обзе го съмнение. Спомням си как си играех с моя румел, докато разговарях със сестра му. Той нямаше да се съмнява дълго.
— Ако не знаете, то трябва да разберете. Но аз не съм най-големият авторитет. Обсъдете го с приятелите си.
— Аз нямам приятели, ако Прабиндрах Драх не е на моя страна.
— Жалко.
— А вие имате ли?
Това отново го озадачи. Усмихна се насилено.
— Може би нямам. Може би трябва да се опитам да си намеря. — Усмивката се промени.
— Всички имаме нужда от неколцина приятели. Понякога нашите врагове не ни позволяват да ги намерим. Трябва да се връщам. Моят заместник е неопитен, а и мястото му във вашата кастова система му пречи.
Намек или разочарование? Той искаше нещо повече от разговор за принцове и военачалници.
— Благодаря за вечерята, Прабиндрах. Скоро и аз ще ви се отплатя подобаващо. Рам. Абда. — Те се приближиха. Рам ми предложи ръката си. През цялото време телохранителите, невидими, стояха зад гърба ми. Бях доволна от тяхната бдителност. Рам сигурно щеше да е нащрек само заради мястото, в което се намирахме. За човек с неговото положение нямаше надежда да дойде в горичката като редовен посетител.
— Приятна вечер, принце. Очаквам до една година да ви поднеса главите на враговете на Талиос.
Той ни изпроводи с тъжен, изпълнен с копнеж поглед. Знаех как се чувства. Често и аз го изпитвах, докато бях императрица на севера. Но го прикривах по-добре.
XXX
Рам изчака, докато не се увери, че вече не могат да ни чуят.
— Ще става нещо, господарке.
— Неприятности?
— През цялото време бяхме под наблюдението на спотайващи се свещеници от култа на Гуни. Държаха се така, сякаш бяха намислили нещо недобро.
— О… — Не се съмнявах в преценката му. Той нямаше особено богато въображение. Щракнах с пръсти на най-близкия прислужник. — Доведи Майстор Гупта.
Майстор Гупта бе собственикът на горичката — милостив диктатор, той беше внимателен с гостите си, особено с приближените на Прабиндрах Драх. Появи се почти на мига.
Той се поклони ниско и попита:
— Какво желае великата господарка от този долен червей?
— Меч? — Пременена като жена, императрица, не бях дошла тежко въоръжена. Носех една къса кама.
Очите му станаха огромни.
— Меч? Че за какво ми е на мен меч, Господарке?
— Понятие си нямам, но искам да ми заемеш един, ако ти се намира.
Още по-облещен, той се поклони няколко пъти.
— Ще проверя дали мога да намеря. — И той хукна, като ме поглеждаше неуверено през рамо.
— Рам, помогни ми да смъкна това-онова от тия труфила.
Той се стъписа. Отказа.
— Рам, предизвикваш ме да те пратя до края на службата ти да копаеш нужници.
Той повярва на думата ми и понесе неодобрението на няколко десетки зяпачи, докато ми помагаше да сваля най-неудобните си дрехи. Срамуваше се.
Абда, който не бе помолен да участва, се преструваше на сляп.
Гупта се появи. Носеше меч — нечия играчка, с която да се перчиш.
— Взех го назаем от един господин, който бе така любезен да ми позволи да ви го донеса. — И той беше сляп. Очаквах през всичките тези години да се е нагледал на какво ли не. Горичката напомняше място, където любовниците си уреждат тайни срещи.