— Вечно ще храня най-мили чувства към теб, Гупта. Правилно ли предполагам, че слугите са повикали колесницата ми, когато са ме видели да се приготвям?
— Тези, които отговарят за това, ще си търсят друга работа, ако тя вече не ви чака, когато излезете, Господарке.
— Благодаря. Скоро ще ви изпратя тази играчка.
Рам отново изчака, докато никой вече не можеше да го чуе, и зададе въпрос, сумтейки. Отговорих:
— Ако ще имаме неприятности, те ще ни връхлетят току до портата. Стигнем ли до колесницата, сме в безопасност.
— Имате ли план, Господарке?
— Ще прескочим капана, ако има такъв. Ще ги изтребим. Или ще ги пленим и отвлечем, и никога повече няма да ги видят. Колко ли може да са?
Рам сви рамене. Вече не си губеше времето да ме зяпа — имаше очи само за бедата.
— Осем — обади се Абда. — И онзи, когото посрамихте. Но той ще гледа да не се приближава. Може би ще му се налага да обяснява, ако го забележат.
— Така ли?
— Забърквал съм се в подобни интриги, докато бях религиозен служител.
Нямах представа за какво говори. Моментът не ми се струваше най-подходящият да се интересувам от миналото му. Наближавахме храстите, които обграждаха пътеката чак до изхода.
Казвам „храсти“, но не съм привърженичка на официалното градинарство. Гъста растителност, от четири до осем стъпки висока, покриваше района. Всяко отделно листенце всекидневно бе оглеждано и обгрижвано. Предназначението на храстите беше да скриват горичката от света, та високопоставените жители на Талиос да са сигурни, че няма да бъдат осквернени от погледите на простолюдието.
Веднага щом оставихме Гупта, започнах една магия и щом стигнахме храстите, вече бях готова. Отново детска игра, но засега бе най-амбициозното ми усилие. Произнесох заклинанието и метнах полученото огнено кълбо към растенията вляво.
Когато кълбото прелетя десет стъпки, то вече беше толкова горещо, че можеше да стопи стомана. Пръсна се на парчета, а те се разхвърчаха още по-дребни отломки.
Някой изпищя.
И още един. От храстите, удряйки се по хълбока, скочи мъж.
Бях подготвила още едно кълбо и го запокитих на другата страна.
— Чакайте — казах. — Оставете ги да изприпкат. Ще ги изтикаме надолу по пътеката до портата. — На пътеката вече имаше трима, пощурели. После изскочиха и още трима — мятаха се като подплашени говеда. Храстите горяха.
— Стига вече. Да вървим.
Забързахме напред. Сащисаните пишман убийци заотстъпваха и паникьосано се скупчиха пред затворената порта. Стражите се взираха в пламъците, стъписани, и не знаеха какво да правят.
— Рам, халосай ги по главите и после ги метни в колесницата. — Един от стражите ме разпозна и механично си свърши работата, щом Рам връхлетя върху шестимата.
— Господарке.
Абда бе застанал зад мен. Обърнах се. Горящ мъж ни нападаше с издигната във въздуха крива сабя — оръжие, което не бях виждала по тия краища досега. Изглеждаше старинна.
Абда приклекна, стрелна се и за миг уви румела си около шията на мъжа. Не се наложи да свиквам с взетия си назаем меч — устрема на убиеца прекърши врата му.
Това беше. Рам нахвърля телата в колесницата. Казах на стража, който беше най-малко стъписан:
— Благодарете на майстор Гупта за заема. — Дадох му меча. — И му поднесете моите извинения за щетите. Жрецът Чандра Чан Тал с радост ще ги поправи. Готов ли си, Рам?
— Да, Господарке.
— Абда, натовари тази леш. — Качих се на колесницата при кочияша, огледах се и забелязах Тал. Той и другите двама жреци в червено стояха и се пулеха срещу улицата на осемдесет стъпки оттук. Отдадох им чест.
— Готово е, Господарке — подвикна Абда.
Той и Рам ми бяха забавни. Не искаха да седя там горе, изложена на всякакви опасности, но не им се нравеше и да се возя вътре заедно с труповете и пленниците.
— Трябва ли да тичам отзад като добра талианка, Рам? Той засрамено поклати глава.
— Качвай се.
Подминахме Тал и приятелчетата му. Провикнах се:
— Гледайте да прекарате много приятно часовете, които ви остават!
Тал пребледня. Другите бяха направени от по-корав материал. Или от по-тъп.
XXXI
Денят беше разкошен. Няколко облачета се белееха в небето, духаше лек ветрец, въздухът непонятно хладнееше. Ако стоиш на сянка, можеше и да не се изпотиш. Бе ранен следобед. Работата по лагера започна на зазоряване. Там се трудеха четири хиляди души и напредъкът се виждаше.