Заплаках.
Нощта притихна. Нападението се бе оттеглило. Мародерите щяха да се върнат.
Продължих, спънах се в един мъртъв слон и едва сдържах писъка си — помислих си, че съм налетяла на чудовище.
Слоновете мъкнеха какво ли не. Някои от вещите можеха да влязат в работа. Задигнах малко суха храна, един мях с вода, стъкленичка с отрова за стрели, няколко монети и каквото още си харесах, а после се отправих на север, решена да се добера до хълмовете преди изгрев-слънце. Половината от плячката хвърлих, преди да стигна.
Бързах. Вражите патрули още призори щяха да тръгнат да издирват важни трупове.
Какво ли можех да предприема сега, освен да оцелея? Аз бях последната от Черния отряд. Нищо не бе останало… Нещо се надигна в мен — сякаш изплава изгубен спомен. Можех да върна времето назад. Можех да се превърна отново в онова, което бях някога.
Опитах се да не мисля, но това не помогна. Спомнях си. И колкото повече си спомнях, толкова повече се гневях. Гневът така ме изпълваше, че накрая отмъщението изцяло завладя ума ми.
Когато навлязох сред хълмовете, се предадох. Чудовищата, изнасилили сънищата ми, сами подписаха присъдата си. Бях готова на всичко, за да им отмъстя.
VI
Дълга сянка премина през пространство, огряно от такава ярка светлина, че той приличаше на тъмен дух, заклещен в устата на слънцето. Почти не излизаше от тази стая с кристални огледални стени, в която сянка не проникваше, освен ако не бе призован от крайна необходимост. Патологично се страхуваше от сенки.
Стаята се намираше на върха на най-високата кула на крепостта Наблюдателницата, на юг от Капана за сенки — град в южния край на света. На юг от Наблюдателницата се простираше плато от блещукащ камък, сред което самотни колони стърчаха като забравени небесни подпори. Наблюдателницата се строеше от седемнайсет години, но още не бе завършена. Ако Дълга сянка го стореше, никаква сила — материална или свръхестествена, не би била способна да проникне в крепостта.
Странни, смъртоносни, ужасяващи създания жадуваха да се домогнат до него и копнееха за свобода сред равнината от блещукащ камък — сенки, способни да се нахвърлят на човека внезапно като смърт, ако не внимава да стои на светло.
Чрез магия Дълга сянка бе проследил битката при Стормгард, на четиристотин мили северно от Капана за сенки. Бе доволен. Съперниците му Лунна сянка и Сянка на бурята бяха загинали. Тъкача на сенки бе ранен. Леки, незабележими намеси тук и там щяха да му попречат да набере сили.
Но той не можеше да бъде убит. О, не. Още не. Опасни сили се бяха развихрили. Тъкача на сенки щеше да е вълноломът, върху който бурята да излива своята енергия.
На наемниците в Стормгард щяха да се дадат всякакви възможности да изсмукват силите на войските на Тъкача. Сега, завладял и трите северни армии на Сенките, той бе далеч по-силен.
Изкусност. Изкусност. Внимателно обмисляне на всеки ход. Тъкача не беше глупав. Той знаеше кой е най-опасният му враг. Ако се отървеше от талианците и водачите на техния Свободен отряд, веднага щеше да нападне Наблюдателницата.
А и онази бе някъде там и разбъркваше картите в собствената си игра — съвсем не в разцвета на силите си, но въпреки това носеща смърт. Там бе и жената, чиито знания щяха да са безценни, съкровище, което всеки авантюрист можеше да завладее.
Имаше нужда от котешка лапа. Не можеше да напусне Наблюдателницата. Сенките го причакваха навън с безкрайно търпение.
С ъгъла на окото си той улови трепкащ мрак. Изпищя и отскочи надалеч.
Беше гарван, просто проклет любопитен гарван, който подхвърчаше навън.
Котешка лапа. Сред блатата северно от окаяния Талиос бродеше сила, измъчвана от скърби — истински и измислени. Тя можеше да бъде прелъстена.
Време бе да я примами в играта.
Но как, без да напуска Наблюдателницата?
Нещо сред равнината от блещукащ камък се размърда.
Сенките наблюдаваха и чакаха. Те усещаха как играта става все по-напрегната.
VII
Спах сред гъстите преплетени шубраци в една падина. Бягах през маслинови гори и оризища по опасно откритите склонове, и губех надежда, докато най-сетне не се натъкнах на тази вдлъбнатина в една клисура. Бях стигнала толкова далеч, че само пропълзях вътре с надеждата, че съдбата ще е благосклонна към мен.
Гарвански грак ме разбуди от поредния кошмарен сън. Отворих очи. Лъчите на слънцето проникваха през шубрака и хвърляха по мен пъстри слънчеви петна. Надявах се, че никой не ме вижда там, ала надеждата ми се оказа фалшива.