Първо щяхме да осигурим подслон, столови, конюшни, складове. Планът ми бе амбициозен — за гарнизон от десет хиляди души. Дори и Нараян се тревожеше, че искам да постигна твърде много за твърде кратко време.
По-умните приятелчета на Нараян предварително разкараха жреците и религиозните фанатици. Изолирахме ги в отделна палатка — специално подразделение. Бяха към триста. Те се трудеха в полето под хълма, подложени на „ускорено“ обучение. Откриех ли някой добър, изпращах го на дръзка и опасна мисия някъде далече. Седях в сянката на едно старо дърво, наблюдавах и давах насоки. Рам ме пазеше.
Видях Нараян да идва. Бях го оставила в града. Станах.
— Е?
— Готово е. Последният беше открит един час преди аз да тръгна.
— Добре. — Тал се оказа лесен, но спътниците му бяха трудни за издирване. Приятелите на Нараян ни бяха отървали от тях. — Това е добре. Предизвика ли вълнения?
— Още е трудно да се каже, макар че един емисар на Гуни се появи точно преди аз да тръгна.
— Така ли?
— Искаше да уреди освобождаването на мъжете от горичката.
— И?
— Казах му, че са свободни. Той ще се досети.
— Отлично. Нещо чува ли се за шпионите на Господарите на сенките?
— Не. Но хората са виждали сбръчканите кафяви човечета, за които споменахте. Значи трябва да са тук.
— Тук са и бих дала няколко зъба, за да разбера какво са намислили. Друго?
— Нищо, освен мълвата, че Прабиндрах Драх привикал големите клечки от проекта за стена и им съобщил, че вместо това трябва да ви построят крепост. Издирих един приятел, който сегиз-тогиз поработва в двореца, когато прислугата не им достига. Нашият принц не поддържа домакинство, което да подобава на ранга му. Моят човек не получава кой знае какво, освен когато принцът благоволи — а и тогава не е много.
— Поинтересувай се от възможността да уредиш твоя приятел на постоянна работа в двореца. Има ли още много доброволци?
— Само неколцина. Още е твърде рано. Хората чакат да видят как се справяте с наличната войска.
— Разбираемо е. Никой не иска да подпише договор с губещия.
Би било интересно да се знае какво са казали за мен на онази среща. Жалко, че вече не разполагах с едновремешните ресурси.
И нямаше да се сдобия с тях, ако се мотая.
— Ще дойда до града с теб. Имам си работа. — Спомних си нещо, което съпругът ми бе извършил, за да укрепи властта си. Една тукашна версия на същото би могла да накара всички да забравят за известно време политиката.
Имах нужда от подходяща сцена и трябваше да започна търсенето й. Докато яздехме, попитах Нараян:
— Имаме ли много стрелци с лъкове? — Знаех отговора, но той притежаваше дарбата да изнамира онова, което ми липсва.
— Не, господарке. Стрелбата с лък не беше особено насърчавано умение. Занимавка за марханите, нищо повече. — Имаше предвид върховната каста.
— Но все пак разполагаме с неколцина. Намери ги и ги накарай да обучат най-надеждните хора.
— Нещо сте намислили ли?
— Стара песен на нов глас. Вероятно. Може и никога да не ми потрябват, но ако стане нужда, искам да знам, че разполагам с тях.
— Както винаги, ще ги осигурим. — Той пусна онази усмивка. Де да можех да я изстържа от лицето му завинаги!
— За да създадем подразделение от стрелци, ни трябват лъкове, стрели и всичко останало, което е нужно — това щеше да занимава ума му. Не ми се говореше. Днес не се чувствах готова да се боря с лъвове. Всъщност, от няколко дни. Предполагам, че беше от липсата на сън, кошмарите и преумората напоследък.
Сънищата продължаваха да ми се явяват. Бяха лоши, но просто ги изтиквах в ума си, приемах неприятното и продължавах нататък. Засега нямах време за друго. Със сънищата щях да се справя, когато приключа с по-непосредствените си грижи.
Мислих доста за моя бивш съпруг Властелина и неговата техника за изграждане на империи, а после — за собственото ми тежко положение. Липсата на командири продължаваше да ми трови живота. Всеки ден на разни мъже се възлагаха задачи, които не им бяха по силите, въз основа на моите предчувствия или тези на Нараян. Някои се справяха, други се огъваха под тежестта. Сега ни беше по-трудно — възнамерявахме да претопим цяла орда, която престава си нямаше какво става.