Общият сбор от всичко това никак не се хареса на Знахаря. Вече трима магьосници бяха срещу Талиос, а единственият му магически защитник бе слуга на врага. Господарката може би се справяше добре, но надали щеше да успее, щом й се налага да се бори едновременно с Господарите на сенките и с враговете зад гърба си.
Гибелта вече дебнеше Талиос, а все още никой не го очакваше.
Катовар бе по-далеч от всякога.
Нямаше да успее в тази мисия сам. Да си върне Аналите… Те не бяха у него. Останаха в плен в Деджагор. Не можеше да се добере до тях.
Дали Мъргън продължаваше да ги води? Дано.
— Нищо не си казала за нашето участие във всичко това.
— Казвала съм, и то често! Ние само ще се забавляваме. Ще изритваме подпорите изпод този и онзи. Вечерта, която предстои, ще накараме цялата тази част от света да се чуди какво става и кой на кого какво прави.
Той започна да проумява скоро след като тя му нареди да се подготви.
— Готов ли си вече?
— Сложи си доспехите. Време е да подплашим здравата войниците на Тъкача и да спасим Деджагор.
Той стоеше озадачен. Тя попита:
— Или искаш да ги оставиш за изтребление?
— Не. — Аналите бяха в града и трябваше да бъдат запазени. Той извади доспехите, които мъкнеха чак от храма. — Не мога да ги облека сам.
— Знам. И ти ще трябва да помогнеш с моите.
С нейните? Бе решил, че ще използва стария си облик на Ловеца на души, но започна да проумява хитростта й.
Бронята, изкована от нея в храма, представляваше копие на доспехите на Господарката в образа на Отнемащата живот. Появата на двамата щеше да обърка напълно всички главни действащи лица. Предполагаше се, че неговият Създател на вдовици е загинал. И за Отнемащата живот на Господарката подозираха, че се намира в Талиос. Не очакваха никой от тях да притежава магически способности. Обсадените щяха да се слисат. Войниците на Тъкача — да изпаднат в потрес. Дълга сянка можеше и да заподозре истината, но нямаше как да е сигурен. Пушека, принцът на Талиос и сестра му щяха да се озадачат. Дори и Господарката щеше да се обърка.
Беше сигурен, че тя го смята за мъртъв.
— Проклета да си — каза той, когато нагласи шлема върху главата си. — В ада да гориш дано! — Но не можеше да й откаже съдействието си. Ако тя не се намесеше, Деджагор щеше да падне и защитниците му да погинат.
— Спокойно, любов моя. Успокой се. Не се впрягай. Забавлявай се. Виж, копието — посочи тя.
Това бе острието, върху което векове наред се развяваше знамето на Черния отряд. Напразно го издирваше в храма. Не го видя как се спусна. Сега то стърчеше до огъня, който бяха запалили да им свети, и излъчваше меко сияние. На него бе окачено знаме, ала той не можеше да го различи.
— Ти как… — Да върви по дяволите. Магия. Щеше да играе нейната игра само доколкото му се налага. Нямаше да й достави удоволствие.
— Вземи го, Знахарю, и яхни коня. Време е. — Тя бе успяла да измайстори дори и доспехите на жребците — барокови, с вече блещукащи по тях магически огънчета.
Той се подчини — и се сепна. Нейните доспехи бяха малко по-различни от онези, които Господарката бе създала за нейната героиня Отнемащата живот. Тези бяха по-страшни и излъчваха заплаха. Напомняха за първичната гибел.
Два огромни черни гарвана кацнаха на раменете й. Очите им горяха в червено. Още гарвани кръжаха около Ловеца. Жабешко лице се материализира на врата на коня й, избърбори нещо и изчезна.
— Да вървим. Трябва да пристигнем тъкмо навреме, за да спасим деня. — Този път говореше с глас на щастливо дете, замислящо някаква пакост.
XXXIV
Бесния Корди надникна в стаята.
— Той идва насам, Уилоу.
Лебеда изсумтя и отвори кепенците, за да влезе светлина. Огледа лагера на Кинжала и тези на съюзниците му около него. Самите богове подкрепяха този мъж. Доброволци пристигаха с купища — и никой от тях не желаеше да постъпи в гвардията на Радишата. Когато я измисли, той хранеше големи надежди. Но името на Радишата тук тежеше по-малко от това на Кинжала. И той, проклет да е, също толкова упорито бе на страната на Господарката, колкото и Корди — за каузата на Радишата.