— Корди, Корди, защо, по дяволите, просто не се приберем у дома? — измърмори той.
Кинжала влезе, придружен от Бесния. Онзи дръвник Синдху ги следваше по петите. Беше като сянка на командира си. Лебеда никак не го харесваше. От него го побиваха тръпки.
— Корди разправя, че имаш нещо — каза Кинжала.
— Да. Най-сетне и ние да ви изпреварим. — Бе започнал да изпраща патрули, откакто Кинжала предприе разширяване на територията си на юг. — Нашите са взели пленници.
— Знам.
Много ясно, че знаеше. Тук нямаше как да се крият един от друг. Не се и опитваха. Останаха си приятели, колкото и разногласия да имаха помежду си. Кинжала изготвяше повечето от плановете си в същата тази стая, на масата с картите. Искаше ли Лебеда да научи нещо, то ставаше пред очите му.
— Миналата вечер в Деджагор се е вдигнала пушилка. Тъкача на сенки нападнал града с всичко, с което разполага, и здравата притиснал нашите приятели. И тогава кой да се появи — двама огнедишащи великани на коне, с черни доспехи, които мятали светкавици и сритвали задници наред. Щом пушилката се разсеяла, станало ясно, че Сенчестите са размазани. Един от пленниците го видял с очите си. Каза, че Тъкача на сенки трябвало да извади всички фокуси от торбата, че да удържи срещу тия двамата. Ето как разправят, че е станало.
Докато бърбореше, Лебеда наблюдаваше внимателно Кинжала. Зад равнодушната фасада прозираше някакво чувство.
След като завърши разказа си, той попита:
— Какво ще кажеш, стари друже? Тези двама чудодейни посетители да ти приличат на някои наши познати?
— Господарката и Знахаря, с парадните доспехи.
— Уцели! Ама…
— Той е мъртъв, а тя — в Талиос.
— Второ попадение. Дайте на човека награда. Та си мисля… Какво всъщност е ставало там, по дяволите? Синдху, защо се хилиш така, човече?
— Кина.
Двамата впериха очи в плещестия. Корди се обади:
— Я ги опиши пак, Уилоу.
Лебеда повтори.
— Кина — потвърди Бесния. — Такава, каквато я описват онези, които я познават.
— Не е тя — поправи го Синдху. — Кина спи. Дъщерята я въплъщава. — Неговата връзка с Измамниците бе публична тайна, но той не им помагаше кой знае колко. Обикновено беше така — Синдху казваше нещо и после си противоречеше.
— Хич няма и да се опитвам да проумея това, приятел — каза Лебеда. — Някой, отговарящ на описанието, нахлул там и им съдрал задниците. Кина ли е, не е ли, не ми пука. Някой е искал хората да мислят, че е Кина. Нали така?
Синдху кимна.
— А кой е бил онзи с нея? Връзва ли се някак?
Синдху поклати глава.
— Това ме обърква.
Корди седна на рамката на прозореца. Лебеда потръпна — зад гърба му зееше двайсетметрова пропаст.
— Тихо, че мисля — каза Корди.
— Пазете тишина — предупреди Лебеда. Направеше ли си труда да мисли, Корди беше гений.
Зачакаха. Лебеда се разхождаше из стаята. Кинжала оглеждаше картата. Не си губеше времето. Синдху оставаше равнодушен и не помръдваше, ала изглеждаше потресен.
— На бойното поле е излязла и друга сила — заключи Бесния.
— Какво рече? — изписука Лебеда.
— Само така се връзва, Уилоу. Господарите на сенките се дебнат един друг, но не биха стигнали чак дотам. Така твърде много биха помогнали на нас. От наша страна не разполагаме с играч, който може да намеси и магия. Значи е някой друг.
— Но за какво, по дяволите?
— За да обърка всичко?
— Успели са. Защо?
— Не можах да се сетя.
— Тогава кои са?
— Не знам. Както и никой друг не знае и си гонят опашките, мъчейки се да се досетят.
Дали Кинжала слушаше? Като че не.
— Колко са пострадали Сенчестите? — попита той.
— Какво?
— Войските на Тъкача на сенки — какви са загубите?
— Толкова са зле, че не могат отново да нападнат Деджагор, докато не дойде подкрепление. Но не са пострадали така зле, че нашите да могат да се пробват да се измъкнат.
— Значи са се намесили колкото да поддържат равновесието.
— Нашите са изпатили зле, разправят пленниците. Поне половината са избити. Като имате предвид, че войските на Сенчестите господари са направо размазани.
— Но все пак са можели да изпратят патрули, които вие да хванете?