— Тъкача на сенки се бои, че ще го нападнем, и не иска повече изненади.
Кинжала закрачи из стаята, после се върна при картата и огледа гарнизоните и постовете, които бе сложил на сто и петдесет мили навътре южно от лагера. Продължи да снове. Попита Корди:
— Вярно ли е, или искат да го повярваме? Примамка, с която да ни вкарат в капана?
— Пленниците го вярваха — отвърна Лебеда.
— Синдху, защо Хаким не се обажда? — попита Кинжала. — Защо новината стигна до нас по този начин?
— Не знам.
— Разбери го. Върви още сега да поговориш с приятелите си. Ако това е вярно, трябваше да разберем преди техните патрули да пристигнат с пленниците.
Синдху излезе, разтревожен.
— И сега, като го отпрати, кажи какво ти се върти в ума! — рече Лебеда.
— Дали тази история е вярна? Това ми се върти в ума. Синдху прати хора да дундуркат Деджагор и те е трябвало да юрнат вестоносец насам в мига, в който се е вдигнала пушилката. А когато всичко е приключило, друг е трябвало да дойде с пълен доклад. Единият може и да не е успял да се добере дотук, но за двамината? Подсигурили сме този път — взехме при нас повечето бандити и по-сприхавите селяни.
— Смяташ, че са ни пробутали пленниците?
Кинжала продължи да крачи.
— Не знам. И да са ги пробутали, защо на вас? Бесен?
Корди се замисли.
— Ако са подставени лица, не трябваше ние да ги залавяме — освен ако целта им не е да предизвикат смут. Или пък не могат да ни различат. Може би казват истината, но смятат, че ние няма да повярваме, защото вашите разузнавачи мълчат. Може би по този начин печелят време.
— Илюзии — рече Лебеда. — Помниш ли какво казваше Знахаря? Че любимото му оръжие било илюзията.
— Не беше точно така, Уилоу — поправи го Корди. — Но, горе-долу да. Някой иска да повярваме в нещо, което го няма, или да не забележим онова, което съществува.
— Тръгвам — рече Кинжала.
— Къде така? — стресна се Лебеда.
— Отивам там. Долу.
— Абе човек, ти да не полудя? Нещо се увлече с гоненето на опашката!
Кинжала излезе.
Лебеда се обърна към Корди.
— Какво ще правим, Бесен?
Той поклати глава.
— Не знам какво му става на нашия приятел Кинжала — проси си смъртта. Май не биваше да го спасяваме от ония крокодили.
— Да, може би. Но сега какво ще правим?
— Ще пратим вест на север, а после тръгваме с него.
— Ама…
— Ние командваме — можем да правим каквото си искаме. — И Бесния Корди се изнесе.
— Тия и двамата са откачили — измърмори Лебеда. Поогледа картата и отиде до прозореца. Забеляза суматохата в лагера на Кинжала, погледна брода и тълпящите се строители, които поставяха дървените подпори за временния мост на Господарката. — Всички са откачили. — Лапна пръст, зачопли устните си и заключи: — Че защо пък аз да съм по инакъв?
XXXV
— Това е — казах. — Писна ми.
Току-що бях получила вестта, че един жрец на Ведна — Иман ул Хабн Адр, е наредил на строителите от своя култ да напуснат лагера ми и да се явят на работа, за да зидат онази нелепа крепостна стена. Това бе второто отстъпничество за днес. Контингентът от Гуни напуснал един час след началото.
— Утре и Шадарите няма да дойдат. Най-сетне се решиха да ме изпитат. Нараян, събери стрелците. Рам, изпрати съобщенията, които наредих на писарите да подготвят.
Нараян се облещи. Не можеше да се накара да помръдне. Не му се вярваше, че ще го сторя.
— Господарке?
— Задействай се.
Те тръгнаха.
Обикалях и се опитвах, сновейки, да уталожа гнева си. Нямах причини да се ядосвам. Не бях изненадана. Култовете не ме притесняваха, откакто се погрижих за Тал. Това означаваше, че се съвещават помежду си, преди отново да ме предизвикат.
Възползвах се от почивката, която те ми отпуснаха — наемах по двеста мъже дневно. Временният лагер вече бе построен, а каменните зидове на крепостта, която щеше да изникне на негово място, вече се градяха. Някои от мъжете преминаха през първите етапи на обучението. Глезех се с изкрънканите от Прабиндрах Драх оръжия, животни и пари. По отношение на тях разполагах с повече от нужното.
Бях разширила значително границите на дарбата си. Все още не бях заплаха дори за Пушека, но напредъкът ми ме радваше.
Големите минуси си оставаха сънищата и постоянното леко гадене, от което не можех да се отърва. Може би беше от водата в лагера, макар че не ми минаваше и когато отидех в града. Най-вероятно липсата на сън си казваше думата.