Отказвах да се подчиня на сънищата. Стараех се да не им обръщам внимание. Търпях ги, както се понася цирей. Някой ден щеше да ми се предостави възможност да предприема нещо спрямо тях. Тогава равновесието щеше да бъде възстановено.
Наблюдавах как моите вестоносци тичат към града. Твърде късно бе да се прикривам.
Успея или не, щях да привлека вниманието им.
Рам ми помогна да си сложа доспехите. Сто мъже наблюдаваха. Казармите си оставаха все така претъпкани, макар да бях преместила пет хиляди души в лагера.
— Толкова много доброволци, че не зная какво да ги правя, Рам.
— Вдигнете си ръката, Господарке — изсумтя той.
Вдигнах и двете си ръце и тогава забелязах Нараян — все едно бе видял призрак.
— Какво има?
— Прабиндрах Драх е тук. Сам. Иска да ви види. — Опитваше се да шепти, но мъжете го чуха и мълвата плъзна.
— Тихо! Всички! Тук? Къде?
— Казах на Абда да го доведе по дългия път.
— Добро хрумване, Нараян. Рам, продължавай.
Нараян побягна, преди Абда да доведе принца. Посрещнах го с подобаващите любезности.
— Зарежете. Може ли да останем насаме? Поверително е.
— Учебно гасене на пожар. Или каквото и да е. Всички навън. Абда, погрижи се.
Тълпата неохотно се размърда. Принцът погледна Рам.
— Той остава — заявих. — Без помощта му не мога да се облека.
— Изненадвате ли се, че ме виждате?
— Да.
— Това е добре. Крайно време беше някой да ви изненада.
Само го погледнах.
— Какво разправяш, че сте щели да се отказвате? — попита той.
— От какво да се отказвам?
— Да подадете оставка. Да си заминете. Да ни оставите на Господарите на сенките.
Точно това намекваха изпратените от мен съобщения, но не го твърдяха категорично.
— Не зная за какво говорите. Възнамерявам да поприказвам на някои жреци, за да ги постегна малко. Откъде ви хрумна, че ще дезертирам?
— Така разправят. Всички се вълнуват — мислят, че са ви победили. Че като са ви са се възпротивили и повече не ви позволяват ги тъпчете, сте решили да се сбогувате с нас.
Точно каквото исках да ги накарам, да си мислят. Каквото те искаха да си мислят.
— Значи ще се разочароват.
Той се усмихна.
— Цял живот от тях съм срещал само неприятности. Трябва да видя това.
— Не бих ви го препоръчала.
— Защо не?
Не можех да му кажа.
— Имайте ми доверие. Ако сте там, ще съжалявате.
— Съмнявам се. Не биха могли да ми сторят повече злини от тези, които вече са ми причинили. Искам да видя как ще ги разочаровате.
— Ще ги видите и никога няма да ги забравите. Не идвайте.
— Настоявам.
— Предупредих ви. — Присъствието му там не би било добро за самия него, което не се отнасяше за мен. Казах си, че съм направила каквото мога. Съвестта ми беше чиста.
Рам приключи с обличането ми.
— Нараян ми трябва — казах му. — Абда! Ще се погрижиш ли за принца? Ще ме извините ли?
Дръпнах Нараян в един ъгъл, където можехме да разговаряме шепнешком. Разказах му за случилото се. Той се ухили с онази проклета негова усмивка — бях готова да я изтръгна от лицето му. Но той смени темата:
— Празникът съвсем наближи, Господарке. Скоро трябва да обмислим как ще пътуваме.
— Знам. Джамадарите искат да ме огледат. Но засега си имам твърде много грижи — нека първо да си свършим работата довечера.
— Разбира се, Господарке, разбира се. Нямах намерение да ви притискам.
— Нямал си, как пък не. Всичко уговорено ли е?
— Да, господарке. Още днес следобед.
— Ще го направят ли? Когато дойде решителният момент — ще го направят ли?
— Никога не знаеш как ще постъпи някой, докато не му се наложи да вземе решение, Господарке. Но всички мъже са бивши роби. Много малко от тях са талианци.
— Отлично. Сега върви. След няколко минути тръгваме.
Площадът се наричаше Айку Рукади — Кръстопътят на Кади. Много отдавна там наистина е имало кръстопът — преди градът да превземе полето. Тогава е бил шадарски, но сега принадлежеше на Ведна. Не беше голям — сто и двайсет стъпки на ширина. В средата му имаше обществена чешма, която осигуряваше водата на квартала. Беше претъпкан със свещеници.