Нещо се мътеше. Изпитание? С тази тайфа то надали щеше да е леко.
Пръстите ми се стрелнаха към жълтата кърпа зад пояса ми. Напоследък не бях се упражнявала много. Нямах време. Усетих се какво правя и се зачудих защо. Надали това оръжие би ме спасило в беда.
Имаше опасност. Вече я чувствах. Джамадарите бяха нервни и възбудени. Изострих интуицията си въпреки излъчването на гората. Все едно поемаш дълбоко въздух в топла стая, в която от седмица гние труп. Упорствах. Можех ли да преодолея сънищата, без да се огъна, щях да понеса и това.
Зададох на Нараян въпрос и в отговор той се впусна в нова тирада. Съсредоточих се върху формите и движенията в обкръжаващата ме аура.
Улових го.
И когато се случи, бях готова.
Той беше от носителите на черен румел, джамадар, чиято слава почти се равняваше на тази на Нараян. Мома Шара-ел, от култа на Ведна. Когато ни представиха, останах с впечатлението, че той е човек, който убива за себе си, а не в името на своята богиня. Румелът му разсече въздуха като черна светкавица.
Сграбчих края му, на който бе прикрепена тежестта, изтръгнах румела, преди мъжът да успее да възстанови равновесието си и го увих около врата му. Сякаш винаги бях играла тази игра или нечия чужда ръка водеше моята. Малко ги поизмамих — използвах мълчалива магия, която порази сърцето му. Не го пожалих — усещах, че това би било грешка — също толкова смъртоносна, колкото и ако изобщо не бях реагирала.
Нямаше да имам шанс, ако не бях усетила как около мен се натрупва усещането за нещо нередно.
Никой не извика. Никой не обели и дума. Бяха потресени, дори и Нараян. Никой не ме поглеждаше. И по неясна за момента причина аз произнесох:
— Майка ми не е доволна.
Думите ми предизвикаха няколко стъписани погледа. Сгънах румела на Мома, както ме бе научил Нараян, хвърлих жълтата си кърпа и запасах черната. Никой не оспори моето самоповишение.
Как да достигна до тези мъже без сърца? Сега те бяха впечатлени, но не незаличимо, не завинаги.
— Рам.
Рам излезе от мрака. Дори не гъкна — от страх, че ще издаде чувствата си. Струва ми се, че той би се намесил, ако нападението на Мома бе успяло, макар и това да означаваше, че с него е свършено. Дадох му наставления.
Той донесе въже и направи примка около левия глезен на мъжа, метна въжето на един клон и овеси трупа с глава над огъня.
— Отлично, Рам, отлично. Всички да се съберат.
Те неохотно заприближаваха. Когато всички дойдоха, прерязах вратната артерия на Мома.
Кръвта не бликна бързо, ала потече. Малка магия караше всяка капка да засияе, преди да падне в огъня. Грабнах десницата на Нараян и го принудих да я протегне и да остави няколко капки да паднат в шепата му. После го пуснах.
— Всички — казах.
Следовниците на Кина не обичат пролятата кръв. За което съществува сложно и ирационално обяснение, свързано с легендата за погълнатите демони. Нараян ми го обясни по-късно. Казвам го само защото това направи вечерта още по-паметна за мъжете, след като кръвта на другаря им оцапа техните длани.
Докато изпълняваха моя малък обред, никой не ме поглеждаше. Използвах възможността да опитам една магия, която за мое учудване се получи безупречно и направи петната по дланите им незаличими като татуировки. Освен ако аз не ги премахна, едната от ръцете им до края на живота им щеше да е белязана в алено.
Джамадарите и жреците бяха мои, независимо дали това им харесваше. Те носеха клеймо. Светът нямаше да им го прости, ако значението му станеше известно. Мъже с червени длани нямаше да могат да отричат, че са присъствали на дебюта на Дъщерята на нощта.
Сега вече не виждах никакво съмнение, че аз съм онази, която Нараян твърдеше, че съм.
Тази нощ сънищата бяха силно въздействащи, ала не и мрачни. Аз се реех сред топлото одобрение на онази, другата, която искаше да ме направи свое създание.
Рам ме събуди още по тъмно. Тримата с него и Нараян потеглихме преди изгрев-слънце. Нараян цял ден не продума — все още бе стъписан.
Сънищата му се сбъдваха. Той вече не знаеше дали аз съм тази, която му се искаше да съм. Изпитваше страх.
Аз също.
XXXIX
Дълга сянка бе изпаднал в непреходен гняв. Магьосникът Пушека — нищо и никакво нищожество, проявяваше упорство и бе решен да не се дава да го поробят. По-скоро би умрял.
Над Наблюдателницата отекна вой. Сенчестият господар погледна нагоре — във вика му се причуваше подигравка. Тази гад, Оплаквача! Беше се задействал бързичко. Никой друг не би могъл да освободи Тъкача на сенки. Предателство. Винаги предателство! Щеше да си плаши той. Ох, как щеше да си плати! Агонията му щеше да продължи години наред.