Той препусна.
Сред мъжете, които прииждаха, имаше и Сенчести. Цареше хаос. Те се опитаха да спрат, но другарите им отзад ги принуждаваха да настъпват. Упорито се мъчеха да се държат по-далеч от мен и Рам.
Къде беше Кинжала? А неговата кавалерия?
Сенчестите връхлетяха безредно като вихрушка върху моите редици, после побягнаха. Щом ни обърнаха гръб, не останаха никакви съмнения относно изхода. Дадох сигнал за настъпление на кавалерията. Не направих никакво усилие да поддържам строя — оставих ги да преследват врага.
Изкачих се на билото на възвишението и видях Кинжала и кавалерията му. Накарал ги бе да избягат по фланговете — пешаците Сенчести се бяха отдалечили, а после отново ги бе събрал зад нашите врагове, разпръснати, за да могат да посичат бегълците. Собствената ми кавалерия също бе изтикала Сенчестите по фланговете.
Малцина се измъкнаха.
Всичко свърши, преди мракът да настъпи.
XLII
Лебеда бе съвсем смаян.
— Нашият Кинжал е станал истински жив генерал! Всичко беше предвидил, нали?
Кинжала кимна.
Вярвах му. От него наистина можеше да излезе командир — освен ако сега не го бе връхлетял за единствен път в живота му пристъп на гениалност.
Лебеда се изкиска.
— Вестта сигурно вече е стигнала до стария Тъкач. Бас държа, че се пени!
— Най-вероятно — казах. — Може и да предприеме нещо. Искам силна стража. Нощта все още принадлежи на Сенчестите.
— Че какво ли може да направи той? — възкликна Лебеда.
— Не знам, но предпочитам да не го разбирам по трудния начин.
— Успокой се, Лебед — рече Кинжала. — Не сме спечелили войната.
Празненството беше такова, че човек би си го помислил.
Помолих Кинжала:
— Разкажи ми повече за другите Отнемаща живот и Създател на вдовици.
— И вие знаете толкова, колкото и аз. Тъкача на сенки нападна и щеше да превземе града, но те дойдоха от хълмовете. Отнемащата живот го накара да се бори за живота си, а Създателя на вдовици яздеше наоколо и избиваше войниците му. Те не можеха да го докоснат. След като нашите изтикаха нападателите от града, двамата си заминаха. Могаба се опита да осъществи нападение, но те не му помогнаха. Той претърпя тежки жертви.
Съгледах един гарван на съседния храст — внимаваше да не бие на очи.
— Разбирам. Нищо не можем да направим. Да забравим за това и да започваме с плановете за утре.
— Разумно ли е, Господарке? — попита Нараян. — Нощта наистина принадлежи на Сенчестите господари. — Имаше предвид, че помежду ни се таят сенки, които подслушват, а над нас прехвърчат прилепи.
— Разполагаме със средства. — Можех да се погрижа за прилепите и гарваните, но не и да се предпазя от сенките. Да им сторя нещо повече, освен да ги объркам, не бе по ограничените ми сили.
— Но има ли значение? Той знае, че сме тук, както и че ще отидем там. Само трябва да седи и да чака. Или да избяга, ако му изнася.
Не се надявах Тъкача на сенки да избере тази възможност. Той все още ни превъзхождаше по сила — ако не по броя, то по мощта на войската. Номерът, който му изиграх, бе пределът — не бих запокитила тези мъже във водовъртежа на магията.
Победата щеше да укрепи увереността им, но би ни навлякла неприятности, ако я надценявах. Знахаря загуби битката отчасти и заради това. На няколко пъти му излезе късметът и той започна да разчита на него. Късметът има навика да бяга.
— Прав си, Нараян. Няма нужда да си просим белята. Ще поговорим утре за това. Предай им това: ще тръгнем рано. Починете си — може да ни се наложи да го повторим. — Трябваше да се напомня на войниците, че тепърва ни предстоят още битки.
Мъжете си тръгнаха и ме оставиха с Кинжала и Рам. Погледнах Кинжала:
— Браво, Кинжал. Много добре се справи.
Той кимна. Знаеше го.
— Как го приемат приятелите ти? — Лебеда и Корди бяха със своя отряд от гвардията на Радишата.
Той вдигна рамене.
— В дългосрочен план.
— Моля?
— Талиос ще си е на мястото и след като Черния отряд си тръгне. Те са пуснали корени там.
— Разбираемо е. Дали ще ни създадат грижи?
Кинжала се изкиска.
— Те изобщо не искат да закачат Тъкача на сенки. Ако имаше някакъв начин, щяха да си въртят кръчмата и да не се пречкат на никого.
— Но възприемат клетвата си пред Радишата сериозно?