— Толкова сериозно, колкото се приема един договор.
— Тогава е редно да се погрижа да няма напрежение.
Той изсумтя.
— Сенките нямат нужда от идеи.
— Така е. Значи, утре.
Той стана и си тръгна.
— Рам, да пояздим.
Рам изстена. След около стотина години може би от него щеше да излезе конник.
Все още бяхме с доспехите си, макар и да ни създаваха голямо неудобство. Оценявах въздействието им. Преминахме през войниците — трябваше да ги карам непрекъснато да мислят за мен. Поспрях да благодаря на онези, чиито заслуги изпъкнаха. След края на представлението се завърнах в своята палатка в лагера, неразличима от всяка друга, и се отдадох на сънищата.
Пак ми се гадеше. Рам се стараеше с всички сили да го скрие от войниците. Забелязах, че Нараян си шепне със Синдху по този повод. Точно сега не ме беше грижа. Синдху се плъзна покрай мен, предполагам, за да съобщи на Кинжала. Нараян дойде при мен.
— Може би трябва да ви прегледа лекар.
— Да ти се намира такъв?
Усмивката му се бе превърнала в сянка на себе си.
— Не, тук нямаме.
Което означаваше, че някой от ранените щеше да умре залудо — често те ставаха жертви на собствените си домашни цярове. Медицинската дисциплина бе нещо, което Знахаря започна да набива в главите на своите войници, докато се учеха да вървят в крачка. И беше прав.
Имала съм си работа със страшно много войници и армии. Инфекциите и болестите са по-смъртоносни врагове от вражите оръжия. Строгата здравна дисциплина бе една от силните страни на Черния отряд, преди да се спомине Знахаря.
Болка. Проклета да съм. Още болеше. Никога досега не бях скърбила за никого.
Беше достатъчно светло, че да изчезнат прилепите и сенките.
— Нараян, яли ли са? — Проклета болест. — Да ги вдигнем.
— Къде отиваме?
— Намери Кинжала. Ще обясня.
Той го извика. Обясних. Потеглих с кавалерията и оставих Кинжала да доведе останалите. Поех на изток и след десет мили завих сред хълмовете. Гарваните ни следяха. Но те не ме притесняваха — не докладваха на Сенчестите господари.
Десет мили навътре сред хълмовете спрях. Виждах част от равнината.
— Слезте от конете и починете. Не вдигайте шум. Суха храна. Рам, ела с мен. — Тръгнах напред. — Тихо. Може да има постове.
Не се натъкнахме на такива, преди да видя цялата панорама.
Имаше промени. При предното ни идване хълмовете се зеленееха с ферми и градини. Сега бяха на кафяви петна, особено на юг. Каналите не доставяха вода.
— Рам, извикай двамата мъже с червени румели — Абда и както там се казваше другият.
Той тръгна, а аз огледах перспективата.
Лагерът на Тъкача на сенки и обсадните укрепления обкръжаваха града. Близо до северната порта нашествениците бяха издигнали насип от пръст до върха на стената — постижението си го биваше. Деджагор бе кацнал върху висока могила, под издигащи се на четирийсет стъпки стени. Насипът изглеждаше пострадал зле и мъжете влачеха пръст, за да го възстановят.
Сигурно оттам бе започнала атаката в нощта, когато се случи всичко онова — каквото и беше то.
Обсадната армия изглеждаше изтощена. Състоянието на лагера им предполагаше нисък боен дух. Дали бих могла да се възползвам? Дали новината за вчерашното злощастие бе стигнала до войските на фронтовата линия? Ако знаеха, че голяма армия се готви да ги удари срещу наковалнята на града, би трябвало да са узрели за бягство.
Не забелязвах Тъкача на сенки. Сигурно се беше скрил сред останките на постоянния лагер южно от града. Той си имаше собствени укрепления и ров. Ако не, значи внимаваше да не бие на очи. Може би на Могаба му беше станало навик да се заяжда с него.
Рам се върна с Абда и другия.
— Искам да сляза там, без да ме видят. Разпръснете се и се опитайте да намерите начин. Оглеждайте се за постове. Ако има как да слезем, довечера ще ги изненадаме много гадно.
Те кимнаха и се изнизаха — Рам с обичайния си тревожен вид. Той все още не бе убеден, че мога сама да се грижа за себе си.
Понякога и аз се чудех.
Дадох им преднина, а после тръгнах на запад. Имах изненада за Господарите на сенките — стига ограничената ми дарба да ми го позволеше.
Отне ми повече време, отколкото се надявах, но на вид нещото вършеше работа. „Нещото“ представляваше капан за прилепи, който щеше да ги привлича и да ги убива, както свещта — пеперудките. Мислех за различни варианти още откакто напуснахме Талиос. Би трябвало с малки поправки да свърши работа и за гарвани.