Значи, оставаха само сенките.
Още не бяхме се сблъсквали с тях, но стари легенди, дошли от Сенчестите земи по времето на завладяването, разказваха, че те могат да бъдат убийци, както и шпиони. Капитани и крале бяха умирали в най-удобния момент без никакво друго обяснение. Може би смъртта на двама Господари на сенките бе премахнала това оръжие. Или убийствата изискваха обединени усилия. Надявах се, но не разчитах на това.
Нагласих капана и забързах обратно към мястото, където се разделих с Рам. Останалите ме чакаха. Рам ми се скара. Изтърпях го. Бях се привързала към него като сестра. От много отдавна някой не е бил загрижен за мен. Беше хубаво.
Щом Рам приключи, Абда се намеси:
— Намерихме два пътя, които водят надолу. Нито един не е идеален. По-добрият може да се използва от конници. Разчистихме постовете. Пратих долу няколко души, в случай че сменят караула.
Това би могло да е проблем.
Кинжала се появи, следван от Нараян и Синдху.
— Доста се забавихте — казах му.
Той изсумтя и огледа града. Обясних какво искам да направя.
— Не очаквам да постигна много. Задачата е да тормозим Тъкача на сенки, да понижим бойния дух на войниците му и да дадем на нашите вътре да разберат, че зад стените на града има армия.
Кинжала погледна залязващото слънце и отново изсумтя.
Лебеда и Корди също дойдоха. Наредих:
— Накарайте войниците да се поразмърдат. Абда, обясни маршрутите. Господин Бесен, погрижете се за пехотата. Синдху, ти поеми конниците. Лебед, Кинжал, Нараян, Рам, елате с мен. Искам да поговорим.
Корди и Синдху задействаха нещата. Дръпнахме се, да не им пречим. Попитах Лебеда:
— Лебед, твоите войници донесоха у дома новината за свадата тук. Казвай каквото знаеш.
Той заразказва. Вмъквах въпроси, но не получих и половината от желаните от мен сведения. Не че го очаквах.
— Някаква трета страна играе собствената си игра — заключи Лебеда.
— Да. — Наблизо имаше гарвани. Не можех да споменавам имена. — Нападателите определено са се маскирали като Отнемащата живот и Създателя на вдовици?
— Точно така.
— Значи мъжете долу сигурно ще изпаднат в паника, ако ги видят пак. Рам, донеси доспехите!
Нараян неуморно бдеше, докато разговаряхме — не се обаждаше изобщо и едното му око все гледаше към града.
— Започват да се раздвижват — обади се той.
— Разкрити ли сме?
— Според мен не — не личи да очакват неприятности.
Отидох да поогледам. После дръзнах да направя едно предположение:
— Новината се е разчула и те са потресени. Офицерите им се опитват да им създават работа.
— Вие наистина ли ще ги ударите? — попита Лебеда.
— Малко. Колкото Могаба да разбере, че има свои навън.
Денят напредваше. Раздадох заповеди на мъжете да ядат суха храна и непрекъснато да се движат. Рам дойде с доспехите и конете.
— До мръкване остават два часа. Трябва да предприемем нещо, докато могат да ни виждат.
— Една група от четиристотин-петстотин души се отправи на юг, Господарке.
Погледнах. От толкова далеч бе трудно да се каже, но повече приличаха на трудов батальон, отколкото на въоръжен поход. Странно. Подобна група се оформяше и северно от града.
Дойде Синдху.
— Чули са за вчера и са много потресени.
Вдигнах вежда.
— Приближих се достатъчно, че да мога да чувам. Предприемат някакъв ход, но не зная какъв.
Много смело, Синдху.
— Не си ли чул къде можем да намерим Тъкача на сенки?
— Не съм.
Дадох на всички наставления и ги отпратих. Двамата с Рам облякохме доспехите си. Той през цялото време не обели дума. Обикновено винаги казваше по нещичко — безсмислено, ала успокояващо.
— Ужасно си мълчалив.
— Мисля. Всичко това се случи само за два месеца. Чудя се.
— Какво?
— Дали светът наистина е толкова черен, че е дошло времето на Годината на черепите.
— Ох, Рам. — Мисълта му не беше бърза, но бе неизтощима и сега той преживяваше криза на вярата, предизвикана от събитията в гората, но поникнала от семена, загнездили се по-рано в душата му. Отново бе станал чувствителен. Кина отпускаше хватката си.