— Моят приятел вече не е с мен.
— А кой бе днес на хълма?
— Всеки може да облече доспехи.
Той се усмихна напрегнато и оголи тънка ивица от остри зъби.
— Значи, капитанският пост… Вие не възнамерявате да ме оставите да се измъкна оттук, нали?
Разговаряхме на наречието на Градовете на скъпоценните камъни — и двамата не желаехме спътниците ни да разбират.
Вътре в лагера се разкрещяха мъже.
— Нараян! Давай! — провикнах се. Сенчестите западно от нас бяха готови всеки миг да се задействат.
Казах на Могаба:
— Няма никакъв проблем с капитанския пост. Има си правило за наследяването. При смърт на капитана неговият лейтенант заема мястото му.
— Според традицията капитанът се избира.
И двамата бяхме прави.
— Синдаве! Да вървим! Няма да успеем — извика той. Стрелците и артилеристите му върху стената прикриваха с непрестанен огън неговото оттегляне. — Знаем си положението, Господарке.
— Така ли? Аз нямам други врагове освен онези, които са избрали да бъдат. Интересува ме само унищожаването на Сенчестите господари. — Моите войници летяха покрай мен, и тези на Могаба — покрай него. Вълна от Сенчести бе устремена към нас.
Могаба отново ми се усмихна с онази усмивка, обърна се и се запъти към града и сигурността на висящите от стените въжета.
Рам ме побутна.
— Дръпнете се, господарке.
Отдръпнах се.
Шайка от Сенчести нападаше моята войска, решили, че ние сме по-лесната жертва. Сред хълмовете някой от наблюдателите се бе оказал достатъчно находчив, че да ги заблуди с тръбни сигнали. Те намалиха ход и ние изчезнахме в мрачните пропасти.
Събрахме се.
— Успяхме ли да се приближим? — попитах Нараян.
— Щяхме да го докопаме, ако другите не бяха предизвикали бдителността му. Синдху беше на няма и десет крачки от него.
— А той къде е? — Синдху, не се виждаше. Никак не ми се щеше да го загубя.
Нараян се ухили.
— Жив и здрав е. Убиха само двама Удушвачи. Тези, които не виждате тук, попаднаха в бъркотията и побягнаха към града.
Този път усмивката му не ме дразнеше.
— Бързо съобразяваш, Нараян. Мислиш ли, че той ще намери там много приятели?
— Има няколко. Но най-вече исках да се свърже с вашите приятели — тези, които не са се поддали на чара на онзи Могаба.
Могаба все още не причиняваше много проблеми. Не беше в достатъчно добра позиция да ми създава неприятности. Лекарството за него е да го оставя да изгние. Можех да се престоря, че търся начини да помогна на града, а всъщност само да обучавам своите хора, докато се заблудят, че са войници. А междувременно — да използвам Могаба да изтощава врага.
Разбира се, недостатъкът на този план беше, че Тъкача на сенки разполага със съюзници, които можеха да решат да му помогнат.
Деджагор и околностите му вече не си струваше да бъдат превземани, но градът притежаваше символична стойност. Южните краища на Сенчестите земи бяха по-гъсто населени и тамошните народи оставаха нащрек. Съдбата на Деджагор можеше да реши бъдещето на империята на Сенчестите господари. Ако те загубеха града и имаше вероятност ние отново да поемем на юг, потиснатите можеха да въстанат.
Всички тези мисли минаха през ума ми, докато се опитвах да събера сили, за да прекося хълмовете и да стигна до нашия лагер.
Не успях. Наложи се Рам да ми помогне.
XLVII
Конниците спряха, за да огледат хълма от другата страна на пътя.
— Явно ги е впрегнала на работа — каза жената.
Голият само преди седмици връх сега се кичеше с лабиринт от каменни зидове. Строителството сякаш кипеше денонощно.
— Започне ли нещо, тя го завършва — Знахаря се зачуди как ли напредва Господарката на юг и защо бяха дошли тук.
— Вярно. Проклета да е. — Магьосницата го докосна нежно, почти любовно. Напоследък го правеше непрекъснато, а и много приличаше на Господарката. Беше му все по-трудно да устоява.
Тя се усмихна. Знаеше какво мисли той. Беше си подготвил оправданията. Тя печелеше битката наполовина.
Той стисна зъби, втренчи се в крепостта и престана да забелязва жената. Тя отново го докосна. Той се опита да каже нещо за разположението на крепостта и откри, че не можеше да произнесе и звук. Погледна я отново с широко разтворени очи.
— Предпазна мярка, любов моя. Все още не си ми отдал сърцето си, но с времето и това ще стане. Ела. Да посетим своите приятели. — И тя пришпори напред своя жребец.