Той тръгна.
Неговите сенки го последваха.
Опита се да им се изплъзне — разчиташе на своето превъзходно познаване на града. Цял живот се бе крил в сенките, в тесните улички, в скритите проходи. Както знаеше двореца по-добре от всеки жив човек, така познаваше и Талиос. Правеше всичко, което е по силите му. И когато излезе от гъсто застроения със съборетини квартал, в който се залута два пъти, докато се опитваше да се измъкне, един от преследвачите му вече го причакваше, облегнат на стената на една сграда.
Мъжът се ухили.
Дълга сянка изпълни съзнанието на Пушека. Сенчестият господар беше ядосан. Търпението му се изчерпваше.
Пушека пресече улицата.
— Как успявате да ме проследите, по дяволите?
Мъжът се изплю на една страна и отново се усмихна.
— Не можеш да избягаш от погледа на Кина, магьоснико.
— Кина! — Още един ужас от Дълга сянка се струпа върху страха му.
— Можеш да бягаш, но не и да се скриеш. Върти, сучи, но няма как да се откачиш от куката. Можеш да слухтиш и да шепнеш в заключени стаи, но нищо не можеш да запазиш в тайна. Всяко твое вдишване се отчита.
Страхът се засили.
— И винаги е било така.
Пушека се обърна и понечи да побегне.
— Има изход.
— Какъв?
— Изход има. Погледни се. Продължавай да бъдеш верен на Господаря на сенките — и ще умреш, ако твоите талиански приятели разберат. Ако те не те убият, ще те убие той — когато приключи с тебе. Но ти можеш да се измъкнеш. Да се прибереш у дома и да се отървеш от ужаса, който като звяр жадува за душата ти.
Пушека бе твърде уплашен, за да се зачуди защо главорезът не говори като уличен разбойник.
— Как? — На Всичко бе готов, само и само да се изскубне от властта на Сенчестия господар.
— Ела при Кина.
— О, не! — изкрещя той. Единственото бягство е да се подчини на още по-голям ужас? — Не!
— От теб зависи, магьоснико. Но животът ти няма да стане по-добър.
Този път Пушека побягна. Не го беше грижа дали го следят. Физическото усилие поуталожи паниката му. Щом се приближи до набелязаната си цел, той осъзна, че откакто излезе от двореца, не виждаше никакви прилепи. Това бе ново. Къде ли останаха вестоносците на Сенчестия господар?
Втурна се в една висока порутена сграда, изкачи се тичешком на втория етаж и задумка по вратата.
— Влез! — обади се глас.
Той се закова на място на две крачки след прага.
Мъжът, с когото бе разговарял, се облягаше на отсрещната стена. В стаята имаше осем трупа, до един удушени.
— Богинята не иска твоят господар да знае, че нейната дъщеря е тук — рече мъжът.
Пушека изписка като настъпен плъх и побягна. Мъжът се разсмя.
Човекът сред труповете се сви и се превърна в импа Жабешко лице, който избухна в кикот и изчезна.
На път за двореца Пушека се успокои и умът му започна да работи. Оставаше му една-единствена възможност. И тя можеше да му навреди също толкова лесно, колкото и враговете му, но… Погълнат от мрака, на него не му оставаше нищо, освен да тича към единствената светлина пред очите му.
Нямаше да се подчини на Кина.
L
Щом се смрачи, аз връхлетях върху съюзниците на Дълга сянка и ги пометох. Касапницата бе голяма. Не ги изтребихме до крак само защото моята конница се занимаваше с друго. Полето бе наше, преди и последният лъч светлина да помръкне в небето.
— Старият Тъкач ще разбере само след няколко минути — рече Лебеда. — Предполагам, че първо ще се изнерви, а после ще се ядоса. Трябва да се изтеглим някъде, преди да ни е докопал.
Беше на прав път. Докато идвахме насам през хълмовете, аз обмислях дали да не нападнем противника, оставен на южния път. Чак когато Лебеда заговори, разбрах, че няма да мога да проследя тази група. Нощта бе дошла, а тя принадлежеше на Тъкача на сенки. Той щеше да разбере къде се намираме и накъде сме се запътили, и само ако не беше твърде далеч, нямаше да ни причаква на пристигане.
А и може би бе достатъчно отчаян, че да се примоли на Дълга сянка. Може би Дълга сянка вече му се отзоваваше на помощ. Каквото и да деляха помежду си, то надали бе толкова голямо, колкото враждебността им към останалия свят. Макар и преждевременни, техните дрязги се отнасяха за трофеите от победата.