— Какво е това, по дяволите?
— Не зная. Но не мисля, че трябва да останеш тук, за да разбереш. — Той се огледа за оръжие и осъзна колко абсурден бе този подтик в мига, в който грабна една остра като меч отломка от касата на вратата.
Изчадието вдигна стреснато очи и се вторачи. Очевидно тази ситуация не влизаше в получените наставления. То увисна неподвижно във въздуха.
Прабиндрахът метна отломката като копие.
Чудовището припряно се изниза през горния ъгъл на стаята и остави подире си миризма, която напомняше на смес от канела, горчица и вино.
— Какво, по дяволите, беше това? — отново попита Радишата. Беше се вцепенила. Прабиндрахът се спусна към магьосника. Кръвта на Пушека бе разплискана навсякъде, заедно с разкъсаните му дрехи. Демонът го беше притиснал в ъгъла и онова, което оставаше от магьосника, лежеше свито като зародиш в стегнато кълбо.
Принцът коленичи до него.
— Жив е. Повикай помощ. Бързо, или скоро няма да го бъде. — И започна да му помага с каквото може.
LII
Дълга сянка нададе протяжен гневен вик, който отекна в цялата Наблюдателница. Подмазвачите веднага дотичаха, треперещи от страх, че ще си го изкара на тях — каквото и да го бе предизвикало.
— Вън! Вън, и стойте там… Чакайте! Влизайте обратно!
Спокойствието му изведнъж се възвърна. Изпаднеше ли в тежка криза, той винаги успяваше да си възвърне самообладанието, и тогава мислеше най-добре и откликваше най-бързо. Всяко зло за добро, може би.
— Донесете голямата купа за предаване на послания. Трябва ми живак. Искам и фетиша, който принадлежи на моя гост и съюзник. Трябва да се свържа с него.
Те се разтърчаха ужасени. Хубава гледка. Много ги беше страх от него. Страхът бе власт. Онова, от което се страхуваш, те владее… Той се замисли за сенките и за равнината от блестящ камък. Гневът му се разгаряше. Дълга сянка го отблъсна, както отхвърли и страха. Един ден, когато приключи с всичко онова, което го разсейваше, равнината щеше да му се подчини. Той щеше да я завладее и завинаги да сложи край на страха от нея.
Успяха да приготвят всичко, преди самият той да успее да се подготви.
— А сега излезте навън и стойте там, докато не ви повикам.
Той се наведе над купата и потърси своя човек. Но не можа да влезе във връзка. Пробва пак, и пак. Четири пъти. Пет. Гневът отново се разбушува.
Оплаквача най-сетне откликна.
— Къде беше?
— Нависоко. — Приглушен, едва доловим шепот. — Трябваше първо да сляза. Лоши новини. Тя отново измами нашия приятел и изби още няколко хиляди души.
Дълга сянка посрещна това с безразличие — теглилата на Тъкача никак не го засягаха.
— Тя там ли е изобщо?
— Разбира се, че е тук.
— Сигурен ли си? Видя ли я? Моите сенки не могат да я открият. Снощи успяха само да предположат, че би могла да се намира на дадено място.
— Не съм я видял с очите си — призна Оплаквача. — Но следя войските й и чакам възможност да нападна. Мисля, че по-късно тази вечер ще ми се удаде.
— Получих сведения от магьосника в Талиос — успя да ми ги предаде с отчаяно усилие. Всичките ни агенти там са удушени. Той знае, че тя е там. С онзи Шадар, нейната сянка. А тя е наясно, че той е наш. Преди да е свършил, някаква демонична твар нахлу и го разкъса.
— Невъзможно. Тя бе тук преди два дни.
— Ти видя ли я с очите си?
— Не съм.
— Припомни си. Тя винаги е била склонна към илюзии и заблуди. Имаше доказателства, че уменията й се възстановяват — може би много по-бързо, отколкото тя даваше да се разбере. Може би ни е заблудила да повярваме, че е на едно място, а в същото време да е била на друго. Талианецът каза, че нашите агенти са били убити, за да им се попречи да докладват за присъствието й.
Оплаквача не отговори.
И двамата се замислиха. Най-сетне Дълга сянка промълви:
— Не мога да проумея защо тя ще изпраща армия, за да ни накара да повярваме, че се намира на наша територия. Но аз я познавам, както и ти. Ако за нея е толкова наложително да смятаме, че тя е там, където не е, значи това е смъртоносно важно за нас. В Талиос има нещо, което тя не иска да разкрием. Може би е по следите на Копието — някой го е отнесъл от бойното поле и оттогава не са го виждали.
— Ако отида, има вероятност да изгубим Деджагор и Тъкача. Уменията му са отслабени. Умът му е затъпял като нож, с който са кълцали камъни.