На Знахаря му бе необходим цял час, но той наистина успя да измъкне магьосника от здрача на живота и да го принуди да разкаже всичко.
По-късно принцът попита:
— Какво можем да предприемем? Дори и да се покайва толкова, колкото твърди, ние не можем да разкъсаме хватката на Господарите на сенките. Не искам да го убивам, но той е магьосник. Не ще успеем да го задържим в плен.
— Той може да остане затворник в своя ум. Ще трябва да го храните принудително и да го подмивате като бебе, но аз ще го върна в кома.
— Ще оздравее ли?
— Тялото му би трябвало да оздравее. Но с нищо не мога да помогна за онова, което дяволът е сторил на душата му. — Сега малодушието на Пушека от миналото изглеждаше като нечувана храброст.
— Действайте. Ще се оправим с него, когато имаме време.
И Знахаря се зае.
LVI
Сенките на Тъкача оставаха слепи за местонахождението ми. Той като че не успяваше да се нагоди. А и прилепите му бяха безполезни. Всъщност те бяха изтребени в тази част на света, където моята банда върлуваше нощем.
Дадох знак за спиране на миля от мястото, където по данни на моите разузнавачи Тъкача бе построил своя лагер. Изминахме дълъг път за кратко време и се нуждаехме от почивка.
Нараян се настани до мен, докосна румела си и сподели:
— Раздвоен съм, Господарке. По-голямата част от мен наистина вярва, че богинята иска да сторя това, че то ще е най-великото, което съм правил за нея.
— Но?
— Страх ме е.
— От твоите уста това звучи срамно.
— Не съм бил толкова уплашен от първия ми път.
— Това не ти е обикновена жертва. Залогът е по-голям, отколкото си свикнал.
— Знам. И това знание събужда съмнения в моите способности, в достойнството ми… дори в моята богиня. — Явно го бе срам да признае и това. — Тя е най-великият Измамник, Господарке. Понякога се забавлява, като заблуждава своите. И макар това да е голямо и необходимо дело, дори и аз, който никога не съм бил жрец, забелязвам, че поличбите не са благоприятни.
— Така ли? — Аз не бях забелязала никакви поличби, било то добри или лоши.
— Гарваните, Господарке. Тази вечер те не бяха с нас.
Не бях забелязала. Толкова свикнах с тях, че приемах присъствието им, независимо дали ги виждах или не. Той беше прав. Гарваните никакви ги нямаше.
Това означаваше нещо, вероятно нещо важно. Не можех да си представя тяхната господарка да отпусне дори и една минута, свободна от наблюдение. И отсъствието им не беше моя заслуга. Съмнявах се и че е дело на Тъкача на сенки.
— Не бях забелязала, Нараян. Интересно. Лично за мен това е най-добрата поличба от месеци насам.
Той се намръщи.
— Не се тревожи, приятелю. Ти си Нараян, живата легенда. Бъдещият светец. Ще се справиш чудесно. — Минах от неговото наречие на нормален талиански. — Кинжал, Лебед. Готови ли сте?
— Води ни, прекрасна моя — рече Лебеда. — Бих те последвал навсякъде.
Колкото повече се изнервяше, толкова по-безочлив ставаше.
Огледах ги. Кинжала, Лебеда, Рам, Нараян, двамата оръженосци. Седем души. Както Лебеда бе отбелязал, задължителният брой за отряд с мисия. Пълна сбирщина. Според своите си критерии всеки от тях бе добър човек. Според аршина на другите — всички останали до един, с изключение на Лебеда, бяха разбойници.
— Да вървим тогава. — Преди да изпадна в твърде философски размисли.
Нямаше нужда да го обсъждаме — бяхме го отрепетирали отдавна. Излишно дърдорене, което да предупреди Тъкача на сенки.
Лагерът приличаше на бордей. Крещеше за нисък боен дух. Но според Тъкача тази сбирщина, моята армия, можеше да победи неговите Сенчести. И те го знаеха. Чакаха ударът да се стовари.
Преминахме покрай многобройни постове, които седяха пред огньове и мрънкаха. Езикът им напомняше на талианския. Когато не говореха възбудено, ги разбирах.