Да, бойният им дух бе твърде нисък. Обсъждаха свои познати дезертьори. Явно бяха мнозина и желанието да последват примера им изглеждаше твърде силно.
Нараян беше прав — не се доверяваше на никого, за да го напъти. Той се плъзна в бърлогата, в която го чакахме и с шепот, който не се чуваше по-надалеч от три стъпки, ми съобщи:
— В една барака вляво има пленници, ето там. Талианци. Няколкостотин.
Замислих се — как ли бих могла да ги използвам? Тук имаше потенциал за диверсия. Но нямах нужда от нея.
— Разговаря ли с тях?
— Не. Можеха да ни издадат.
— Да. Ще се придържаме към мисията си.
Нараян тръгна напред и ни намери ново скривалище. Започнах да усещам, че Тъкача на сенки е близо. Не излъчваше много енергия за сила от неговата величина. Дотогава бях сигурна единствено че той е в лагера.
— Там.
— Голямата шатра?
— Мисля, че да.
Приближихме се. Забелязах, че Тъкача на сенки не смяташе, че има нужда от охрана. Може би мислеше, че е най-добрият страж сам на себе си. А може би не искаше да има хора толкова близо до него, докато спи.
Спотайвахме се сред петно от мрак на десетина стъпки от шатрата. От другата й страна гореше огън. Отвътре не идваше никаква светлина. Извадих кинжала си от ножницата.
— Кинжал, Лебед, Рам, бъдете готови да ни прикривате, ако нещо се обърка. — По дяволите. Ако нещо се объркаше, бяхме мъртви. И го знаехме.
— Господарке! — възрази Рам с глас, който заплашваше да стане по-силен.
— Трай си, Рам, и без възражения.
Вече бяхме спорили за това, и той не отстъпваше. Тръгнах напред. Нараян и оръженосците му ме последваха, както и мирисът на страх.
Спрях на две крачки от шатрата и разпорих платното с кинжала си. То се разцепи без шум. Единият от оръженосците разшири процепа достатъчно, че Нараян да се промуши през него. Другият го последва. След това влязох аз, и накрая — първият оръженосец.
Вътре беше тъмно. С докосване Нараян ни накара да спрем. Той бе търпелив ловец. Повече, отколкото аз, ако бях на негово място — знаеше, че луната скоро щеше да изгрее и да разпръсне мрака. Докато приближавахме шатрата, сиянието й вече се забелязваше.
Нараян пое напред — бавно, уверено, съвсем безшумно. Оръженосците му бяха също толкова добри. Дори и дъха им не чувах.
Аз трябваше да разчитам на свръхестествените си сетива, за да не се спъна в нещо. Усещах присъствието на Господаря на сенките, но не можех да установя къде точно се намира.
Нараян като че знаеше накъде да върви.
Отпред сигурно имаше завеси — никаква светлина от огъня навън не се процеждаше до нас. Как ми се искаше да има поне лъч светлина!
И я получих — неочаквано. Достатъчно, че да разбули ужасната истина.
Тъкача на сенки се намираше вляво от нас, седнал в поза лотос, и ни наблюдаваше зад мрачна маска на звяр.
— Добре дошли — поздрави той. Гласът му наподобяваше съскане на змия. Беше слаб, едва се чуваше. — Чаках ви.
Значи сенките, в края на краищата, не се бяха подлъгали.
Той се досети какво мисля.
— Не сенките, Доротея Сенджак. Знам какво мислиш. Скоро ще знам и всичко онова, което е в ума ти. Нагла кучко! Мислеше си, че ще ме превземеш с трима невъоръжени мъже и един меч?
Нищо не казах. Нямаше какво. Нараян се размърда. Направих незабележим жест — сигнал за Удушвачите. Той се вкамени. Имахме шанс, ако Тъкача на сенки наистина вярваше, че тези мъже са невъоръжени.
После заговорих.
— Ако си мислиш, че ме познаваш, значи изобщо не ме познаваш. — Исках той да се приближи. Да застане там, където Нараян можеше да го достигне. — Черна майко, майко Кина, чуй! Твоята дъщеря те зове. Помогни ми, майко моя.
Той не помръдна. Удари ме с нещо невидимо, което ме отхвърли десет стъпки назад и изтръгна стон от мен.
Дисциплината, която проявяваха Нараян и оръженосците му, ме смая. Те не се втурнаха към Тъкача на сенки, нито дойдоха при мен и не се отделиха от мишената си. Помръднаха малко и сега равновесието и разположението им бе по-добро. Нагласиха се почти незабележимо.
Тъкача на сенки бавно се изправи — мъж, измъчван от болки — и се подпря на патерица.
— Да. Сакат. Който няма никога да оздравее, защото единственият ми съюзник не би ми оказал помощ, за която може и да съжалява, когато реши, че вече не съм му полезен. И за това трябва да благодаря на теб. — Той протегна ръка. Почти невидимо въже от индигов огън се изви от пръстите му към мен. Той дръпна. Въжето ме повлече напред. Болката бе мъчителна. Едва успях да сдържа своя вик.