— Обаче не става така.
— Да, не става — тъжно каза доктор Фастълф. — Нещо не е наред. Пречка е ненавистта на земните обитатели към роботите. А тъкмо тези роботи могат да придружат човешките същества, да премахнат трудностите при първоначалното приспособяване към необитаемите светове, да направят колонизацията истинска.
— А после — какво? Нови Звездни светове?
— Не. Звездните светове са били населени преди урбанизацията да се разпростре по Земята, преди Градовете. Новите колонии ще бъдат построени от хора, които са продукт на Градовете, и същевременно — на започващата C/Fe култура. Това ще бъде синтез, кръстосване. При сегашното положение в близко бъдеще земната структура ще се сгромоляса, Звездните светове бавно ще се изродят и ще загният не много след това, обаче новите колонии ще бъдат свежа и здрава струя, обединила най-доброто от двете култури. А отношението им към старите светове, включително и към Земята, може и на самите нас да донесе нов живот.
— Не зная какво да кажа. Изглежда ми неясно, доктор Фастълф.
— Да, това е мечта. Помислете си за нея. — И Вселенецът рязко стана на крака. — Прекарах с вас повече време, отколкото възнамерявах. В същност, повече време и отколкото разрешават медицинските наредби. Нали ще ме извините?
Бейли и Р. Данийл напуснаха купола. Отново върху тях се изсипа слънчева светлина, но някак по-жълта, падаща под друг ъгъл. Бейли малко се зачуди дали слънчевата светлина няма да изглежда различна в един нов свят. Може би нямаше да е толкова ярка, щеше да бъде по-мека. По-приемлива.
Нов свят ли? Грозният вселенец с щръкналите уши бе натъпкал мозъка му с причудливи образи. Дали някога лекарите на Аврора бяха гледали детето Фастълф и се бяха чудили да му позволят ли да достигне зрелост… Не беше ли той твърде грозен? Или критерият им изобщо не включваше външния вид? Кога грозотата може да се смята за недостатък и какви недостатъци…
Но щом слънчевата светлина изчезна и минаха през първата врата, която водеше към Кабините, стана му по-трудно да овладява обзелото го настроение. Бейли с раздразнение поклати глава. Беше нелепо! Да насилват земните обитатели да се преселват, да създават ново общество. Що за глупост?! Каква в същност бе целта на вселенците?
Той се замисли, но не стигна до някакъв извод.
Патрулната кола бавно вървеше по транспортната алея. Навсякъде край Бейли кипеше живот. Усещаше приятната тежест на затопления от тялото бластер върху бедрото си. Шумът и пулсиращото съществувание на Града носеха същото приятно усещане на топлина.
Когато Града ги заобиколи отвсякъде, той за миг сбърчи нос от едва доловима остра воня. И с учудване си помисли: „Града мирише“. Помисли си и за двадесетте милиона човешки същества, натъпкани зад стоманените стени на голямата пещера, и за пръв път през живота си усети дъха им с ноздри, пречистени от въздуха на открито. Помисли си също: „Дали ще бъде различно в един нов свят? Ще има по-малко хора и повече въздух… по-чист въздух“. Но следобедният тътен на Града ги обгърна, вонята намаля и изчезна, а той леко се засрами от себе си.
Бавно придърпа кормилния лост и пусна по-голямо количество лъчиста енергия. Патрулната кола рязко увеличи скоростта по празното наклонено шосе.
— Данийл… — започна той.
— Да, Илия?
— Защо доктор Фастълф ми каза всички тези неща?
— Струва ми се, че най-вероятно защото искаше да ти внуши колко важно е разследването. Събрали сме се не само за да разкрием едно убийство, а за да спасим Вселенското селище, а с него — и бъдещето на човечеството.
Бейли сухо каза:
— Мисля, че по-добре щеше да направи, ако ме бе завел на местопрестъплението и бях разпитал хората, открили трупа.
— Съмнявам се, че щеше да добавиш нещо, Илия. Изчерпахме всичко.
— Дали? Нищо не сте намерили. Никаква улика. Никой не е заподозрян.
— Прав си. Отговорът се крие в Града. Но ако трябва да бъдем точни, подозираме един човек.
— Какво? И не си ми го казал досега?!
— Не смятах, че е необходимо, Илия. Нима не е очевидно за тебе, че автоматично се явява един заподозрян?
— Кой? По дяволите, кой?
— Единственият земен жител, който е бил на местопрестъплението. Комисарят Джулиъс Ендърби.
10. СЛЕДОБЕДЪТ НА ЕДИН ДЕТЕКТИВ
Патрулната кола рязко сви встрани и спря до безличната бетонна стена на шосето. Когато жуженето на мотора й замря, потънаха в безжизнена, глуха тишина.