Бейли знаеше всичко това до най-малки подробности, затова напълно разбра недружелюбния и отровен поглед, който му хвърли жената от гишето. Тя припряно записа някои данни: квартална столова, професия, причина за ползуване на друга столова („по служба“ — много досадна причина наистина, но съвсем неоспорима). После с уверени движения на пръстите сгъна листчето и го пъхна в улея. Компютърът го глътна, сдъвка съдържанието и смели информацията.
Жената погледна към Р. Данийл. Бейли си позволи да я уведоми за най-лошото.
— Приятелят ми не е жител на Града.
Жената изглеждаше окончателно вбесена. Каза:
— Моля, местожителството.
Бейли отново пое топката вместо Р. Данийл.
— Всичко е за сметка на полицейския отдел. Не са нужни подробности. Служебна задача.
Жената рязко посегна, свали куп метални картончета и попълни необходимите данни със светлочувствителен шифър, като сръчно натискаше с два пръста на дясната си ръка. Попита:
— Колко време ще се храните тук?
— До второ разпореждане — отговори Бейли.
— Натиснете с пръсти тук — каза тя, като обърна информационната бланка.
Бейли изпита леко угризение, когато фините пръсти на Р. Данийл с блестящи нокти натиснаха картончето. Дано не бяха забравили да му сложат отпечатъци.
Жената взе бланката и я пъхна във всеядната машина до себе си. Машината не изплю нищо и Бейли си отдъхна. След това тя им даде малки метални жетони, червени на цвят, което означаваше „временно“. И каза:
— Без свободен избор. Тази седмица нямаме излишъци. Заемете места Г-Д.
Р. Данийл каза:
— Колега Илия, бях с впечатлението, че повечето ваши хора редовно се хранят в такива столови.
— Така е. Естествено, доста е неприятно да бъдеш в чужда столова. Не срещаш никакви познати. А в квартала ти е съвсем друго. Имаш си постоянно място. Особено когато си млад, времето за хранене е светъл миг от деня.
И Бейли се усмихна на мимолетния спомен.
Маса Г-Д явно бе за случайно отбиващи се хора. Заелите вече местата си се взираха неловко в чиниите си и не разговаряха помежду си. Крадешком поглеждаха със завист тълпите смеещи се хора на другите маси.
„Никой не се чувствува по-неудобно — помисли си Бейли — от човека, който се храни в чужда столова“. Старата поговорка гласеше, че колкото и скромна да е, кварталната столова си остава най-хубава. Дори храната ти изглежда по-вкусна, колкото и много химици да се закълнат, че не се различава от храната в Йоханесбург.
Бейли седна на табуретката, а Р. Данийл — до него.
— Нямаме право на избор — каза той, като махна с ръка, — затова просто натисни бутона и чакай.
Минаха две минути. На повърхността на масата се отмести един кръг, а друг кръг се вдигна нагоре.
— Картофено пюре, синтелешки сос и компот от кайсии. Е, няма значение — каза Бейли.
Във вдлъбнатината точно до ниската преграда в средата на масата се появиха вилица и две филии пълноценен хляб от дрожди.
Р. Данийл каза тихо:
— Можеш да си вземеш от моето ядене, ако искаш.
За миг Бейли изпита възмущение. После се сети и измърмори:
— Това е неприлично, Данийл. Хайде, яж.
И се зае старателно с храната, но без да се чувствува спокоен, за да изпита истинска наслада. Незабелязано хвърляше поглед към Р. Данийл. Роботът мърдаше челюсти с отмерени движения. Прекалено отмерени. Не изглеждаше съвсем естествено.
Интересно! Сега, след като Бейли знаеше със сигурност, че Р. Данийл наистина е робот, ясно забелязваше всякакви дреболии. Например, когато гълташе, адамовата му ябълка не се местеше.
И въпреки всичко, тези неща не му пречеха. Дали вече не беше свикнал с това създание? Да речем, че хората започнеха всичко отначало в един нов свят (тази мисъл бе заседнала в главата му, откакто му я подхвърли доктор Фастълф); да речем, че самият Бейли напуснеше Земята — щеше ли да свикне да работи и да живее редом с роботи? А защо не? Вселенците го бяха постигнали.
Р. Данийл каза:
— Илия, неприлично ли е да наблюдаваш човек, когато се храни?