Р. Данийл каза:
— Защо не ги арестуваме?
— Така ще ускорим конфликта. Ти ги разпознаваш по лице, нали? Ще ги запомниш ли?
— Не съм способен да забравям.
— Тогава ще ги пипнем някой друг път. А сега ще скъсаме мрежите им. Следвай ме. И прави точно каквото правя аз.
Бейли се изправи, внимателно обърна чинията наопаки и я постави точно в средата на подвижния кръг, който я бе повдигнал нагоре. Вилицата сложи обратно във вдлъбнатината. Р. Данийл го гледаше и повтори движенията му. Чиниите и приборите изчезнаха.
Р. Данийл каза:
— И те стават.
— Добре. Имам чувството, че няма да ни доближат много. Поне не тук.
И двамата тръгнаха един след друг, понесоха се към изхода, където продължаваше ритуалът на прещракването от пъхнатите жетони — щрак — щрак — и още една дажба бе изразходвана.
Бейли се огледа назад, през мъглявината от парата и шума, и невероятно ясно си припомни как преди шест или седем години бяха посетили с Бен Зоологическата градина. Не, преди осем години, защото тъкмо бе минал осмият рожден ден на Бен. (Йосафате! Колко бързо летеше времето!)
Бен за пръв път отиваше там, затова се вълнуваше. В същност, дотогава не бе виждал котка или куче. А пък кафезът! Дори самият Бейли, който го бе виждал вече поне дузина пъти, не можеше да устои на привлекателността му. Човек изпитва с нищо несравнимо слисване, когато за пръв път гледа живи същества да пърхат във въздуха. Беше време за хранене в клетката на врабчетата и пазачът изсипваше счукани овесени ядки в едно дълго корито (хората бяха привикнали с дрождите като заместители, но животните, които са по-консервативни по природа, се задоволяваха само с истинско зърно.)
Стремително се спусна врабчето ято, в което сякаш имаше стотици птици. Крило до крило, те наобиколиха коритото, като оглушително чуруликаха…
Така беше, точно тази картина си припомни Бейли, като оглеждаше столовата, от която си тръгваха. Врабчета около корито. Мисълта му се видя отвратителна. И си каза: „Йосафате! Не може да няма и по-добър начин.“ Но какъв по-добър начин? Какво му беше лошото на този начин? Досега не се беше измъчвал от подобен въпрос. И рязко каза на Данийл:
— Готов ли си, Данийл?
— Готов съм, Илия.
Излязоха от столовата и изплъзването им сега зависеше единствено и изцяло от Бейли.
Юношите се занимават с една игра, която наричат „тичане по лентите“. Всеки Град си има свои правила за нея, но съществените неща са еднакви. Едно момче от Сан Франциско без затруднение може да участвува в такава игра в Кайро.
Целта е да се стигне от точка А до точка Б през бързата транспортна система на Града, като „водачът“ се старае да остави зад себе си колкото се може повече от „преследвачите“. Водач, който пристигне сам на уговореното място, е наистина много чевръст, както и преследвач, който се стреми да не изостане.
Играта обикновено се организира вечер, в най-претоварените часове, когато гъстите тълпи се придвижват, и така тя става още по-сложна и рискована. Водачът тръгва, като се втурва нагоре-надолу по ускорителните ленти. Полага всички усилия да прави неочаквани ходове — стои на някоя лента до последния миг, после изведнъж скача в каквато и да е посока. Бързо претичва по няколко ленти, след което отново се спира. Горко на преследвача, който непредпазливо остане на същата лента прекалено дълго време. Преди да схване грешката си, той или се понася покрай водача, или изостава. Умният водач използува грешката, като бързо се придвижва в нужната посока.
Ход, който десетократно усложнява задачата, се състои в качване на кварталните или магистралните платформи, и измъкване от другата страна. Изцяло да ги избягваш, или да останеш все в тях, е белег, че си в лоша форма.
Не е лесно за един възрастен да разбере какво е привлекателното в тази игра — особено ако никога не е участвувал в нея като дете. Редовните пътници се отнасят грубо към играчите, които неизменно се изсипват на пътя им. Полицията жестоко ги преследва, родителите ги наказват. Порицават ги в училище и по етеровизията. Не минава година, без четирима-петима юноши да намерят смъртта си в тази игра, дузина от тях се нараняват, а в много случаи и за невинните пътници има някакви трагични последствия.
И въпреки това не може да се предприеме нищо, което да разтури бандите на играчите. Колкото по-голяма е опасността, толкова повече участниците се стремят към най-скъпата от всички награди: уважение от страна на другарите си. Успелият водач има право да се хвали, а когато вече е известен, застава начело на всички.
Илия Бейли например дори сега си спомняше със задоволство, че някога е тичал по лентите. Водеше банда от двадесет деца от квартала Конкорс до Куйнс, пресичайки три магистрали. Два часа неуморен и жесток бяг, в който той се отскубна от най-чевръстите преследвачи от Бронкс, и стигна до крайната цел сам. Месеци наред говореха само за това преследване.