— Благодаря — успя да продума Бейли. Време за повече приказки нямаше.
И тръгна надолу по забавящите скоростта си ленти, като правеше невероятно сложни ходове, за да стигне до клиновидно срещащите се ленти на магистралата точно там, където се пресичаха. Все в същия ритъм отново се понесе с увеличаваща се скорост, повдигна се и се прехвърли на магистралата.
— Още ли е с нас, Данийл?
— И следа няма от него, Илия.
— Чудесно. Само какъв добър играч можеше да излезе от тебе, Данийл! Хайде, давай!
И те се метнаха на минаващия квартален ескалатор, претичаха надолу по лентите и с трясък спряха пред една врата, голяма и представителна на вид. Седналият пред нея пазач се изправи.
Бейли светкавично извади документите си.
— По служба сме.
И влязоха.
— Атомна централа — накратко осведоми той Р. Данийл. — Тук следите ни напълно ще се изгубят.
Не за пръв път виждаше атомна централа, в тази също бе идвал. Обстановката му бе позната, но това не намаляваше неприятното чувство на страх. То се засилваше от натрапливата мисъл, че някога баща му е бил във висшата йерархия на един такъв завод. По времето, преди…
Отвсякъде се носеше бръмченето на огромни генератори, скити в централната шахта на завода; долавяше се леката остра миризма на озон; мрачно и безмълвно червените линии предупреждаваха, че отвъд тяхната граница човек може да влиза само със защитно облекло.
Някъде в завода (Бейли нямаше представа точно къде) се разграждаше дневно един фунт ядрена суровина. От време на време продуктите от радиоактивната суровина — така наречената „гореща пепел“ — бяха изтласквани с въздух под налягане по десет мили дълги оловни тръби до отдалечени пещери на миля и половина под дъното на океана. Понякога Бейли се чудеше какво щеше да стане, когато пещерите се напълнеха. Изведнъж той се обърна неочаквано грубо към Данийл:
— Не доближавай червените линии! — После премисли и добави примирено: — Предполагам обаче, че за теб е без значение.
— Имаш предвид радиоактивността ли? — попита Данийл.
— Да.
— В такъв случай е от значение. Гама лъчите разрушават деликатното равновесие в позитронния мозък. На мен биха повлияли много по-бързо, отколкото на тебе.
— Искаш да кажеш, че биха те убили?
— Ще се наложи да ми сменят позитронния мозък. И понеже няма два еднакви мозъка, аз ще стана нова личност. А този Данийл, с когото разговаряш сега, в известен смисъл ще бъде мъртъв.
Бейли го погледна със съмнение.
— За пръв път го чувам. Оттук, нагоре край тези перила.
— Не подчертават тази страна на въпроса. Вселенското селище иска да убеди земните жители в предимството да използуват такива като мене, а не в слабостите ни.
— Тогава защо ми го каза?
Р. Данийл погледна втренчено спътника си.
— Защото си мой партньор, Илия. Добре е да знаеш слабостите и недостатъците ми.
Бейли се изкашля. Нямаше какво повече да добави по този въпрос.
— Оттук е изходът — подхвърли той миг по-късно. — Ще излезем на миля от апартамента си.
Апартаментът беше мрачен и долнопробен. Състоеше се от стаичка, в която имаше две легла, два сгъваеми стола и килер. Вграденият етереовизионен екран се настройваше централно и работеше само в определени часове, при това задължително. Нямаше дори невключен умивалник, нямаше удобства за готвене, дори топла вода нямаше. В единия ъгъл на стаята се виждаше отпадъчната тръба — грозно и неукрасено, явно функционално съоръжение.
Бейли сви рамене.
— Това е положението. Предполагам, че ще го преживеем.
Р. Данийл отиде до отпадъчната тръба. Ризата му се разкопча от едно докосване и откри гладката му, на вид мускулеста гръд.
— Какво правиш? — попита го Бейли.
— Освобождавам се от погълнатата храна. Ако не го направя, тя ще започне да се разлага и ще стана неприятен за общуване.
Р. Данийл внимателно допря с два пръста мястото под едното зърно на гърдите си и започна да го натиска по определен начин.Гръдният му кош се отвори на дължина. Той бръкна вътре и измъкна от бляскавата метална плетеница тънка, прозрачна торбичка, леко разтегната. Отвори я, а Бейли го наблюдаваше почти ужасено.
Р. Данийл се поколеба. Каза:
— Храната е съвсем чиста. Не отделям слюнка и не дъвча. Всмуква се през хранопровода под налягане, нали разбираш. Може да се яде.
— Не се притеснявай — кротко каза Бейли. — Не съм гладен. Изхвърли я.
Бейли реши, че торбичката е направена от флуоровъглеродна пластмаса. Храната поне не се беше залепила за нея. Излизаше гладко и малко по малко потъваше в тръбата. „Хубава храна се похабява“, помисли си той.