Седна на леглото и свали ризата си. Каза:
— Предлагам утре да излезем рано.
— Имаш ли особени причини?
— Приятелите ни още не знаят къде се намира този апартамент. Поне така се надявам. Ако тръгнем рано, ще бъдем в по-голяма безопасност. Стигнем ли до Градския съвет, ще трябва да решим дали ще е практически изгодно да продължим сътрудничеството си.
— Мислиш, че вече не е?
Бейли сви рамена и каза кисело:
— Не можем всеки ден да преминаваме през такива работи.
— Но според мене…
Думите на Р. Данийл бяха прекъснати от яркочервеното просветване на сигнала над входната врата.
Бейли безшумно се изправи и разкопча бластера си. Сигналът отново светна.
Все така безшумно той стигна до вратата, с палец, натиснал контактния бутон на бластера, докато завъртя лоста, който правеше една прозрачна ивица отвътре навън. Беше малка и даваше изкривена картина, но и така достатъчно добре се виждаше, че на вратата стои синът на Бейли, Бен.
Без да се поколебае, Бейли рязко отвори вратата, грубо хвана Бен за китката тъкмо когато момчето бе вдигнало ръка, за да даде сигнал за трети път, и го дръпна вътре.
Бен, останал без дъх, се облегна на стената, към която го бе запратил баща му, и изразът на уплаха и изумление малко по малко напусна погледа му. Разтъркваше китката си.
— Татко! — каза той със сърдит глас. — Нямаше защо да ме сграбчваш така.
Бейли погледна през прозрачната ивица на вече затворената врата. Доколкото виждаше, коридорът бе празен.
— Видя ли някого отвън, Бен?
— Не. Хей, татко, та аз просто дойдох да разбера дали си добре.
— Защо да не съм добре?
— Не зная. Мама ме накара. Плачеше и така нататък. Каза, че трябва да те намеря. И че ако не тръгна, тя ще тръгне и тогава кой знае какво можело да стане. Тя ме накара, татко.
— А как ме откри? — попита Бейли. — Знаеше ли майка ти къде съм?
— Не, не знаеше. Обадих се в службата ти.
— И те ти казаха?!
Бен изглеждаше изненадан от яда на баща си. Отговори му с тих глас:
— Разбира се. Не е ли трябвало?
Бейли и Данийл се спогледаха, после Бейли бавно се изправи и попита:
— А майка ти къде е сега, Бен? В апартамента ли е?
— Не. Отидохме да вечеряме при баба и тя остана там. И аз ще се върна при нея. Искам да кажа, понеже всичко с теб е наред, татко.
— Никъде няма да ходиш. Данийл, забеляза ли точно къде се намира комуникационният център на етажа?
— Да — отговори роботът. — Възнамеряваш да излезеш, за да го използуваш, така ли?
— Трябва. Трябва да се свържа с Йези.
— Позволи ми да ти предложа да изпратиш Бентли да го направи. По-логично е. Това е един вид риск, а Бентли е по-маловажен.
Бейли го изгледа недоумяващо.
— Та ти… — Но си помисли: „Свети Йосафате, за какво му се сърдя?“ — и продължи по-спокойно: — Ти не разбираш. Данийл. Не е прието сред нас човек да прати невръстния си син, когато го заплашва опасност, дори ако е логично да постъпи така.
— Опасност ли! — изпищя Бен, сякаш това и го ужасяваше, и му доставяше удоволствие. — Какво става, татко? Хей, татко!
— Нищо не става, Бен. И не е твоя работа. Ясно ли е? Приготви се да си лягаш. Искам да те заваря в леглото, когато се върна. Чуваш ли ме?
— О, виж какъв си! Можеш и да ми кажеш. Ще го пазя в тайна.
— Лягай!
— О, какъв си!
Като стигна до етажния център за свръзка, Бейли отметна сакото си, за да може бързо да хване бластера за дулото. Изговори в микрофона личния си номер и зачака, докато компютърът на петнадесет мили оттам го проверяваше, за да се увери, че може да разреши разговора. Наложи се да чака съвсем кратко време, защото не ограничаваха детективите в броя на служебните им разговори. След това Бейли съобщи кода на апартамента на тъща си. Малкият екран в основата на апаратурата светна и той видя лицето й. Каза с тих глас:
— Мамо, повикай Йези.
Йези сигурно го бе чакала. Появи се веднага. Бейли се взря в лицето й, после нарочно затъмни екрана.
— Успокой се, Йези. Бен е тук. Какво се е случило?
Очите му шареха неспокойно и наблюдаваха наоколо.
— Добре ли си? Да не те заплашва опасност?
— Виждаш, че съм добре, Йези. Престани.
— О, Ли, толкова се безпокоях.
— За какво? — рязко попита той.
— Знаеш. За приятеля ти.
— Какво за приятеля ми?
— Казах ти снощи. Ще се случи нещо лошо.
— Що за глупости. Бен ще преспи при мене, а ти си лягай. Довиждане, мила.
И той прекъсна връзката. Изчака, докато си поеме дъх, после тръгна обратно. Лицето му бе посивяло от тревога и страх.