Изключих алармата, а Офицера отвори вратата на хладилната камера. Докато ключът се превърташе в ключалката на външната врата, ние затворихме камерата зад себе си. Стояхме, треперехме в този мавзолей и слушахме как техникът влиза в стаята, която току-що бяхме напуснали.
— Чуваш ли? — попитах аз. — Настройва уреда за лед на конвейера за шери. Бях забелязал, че звукът му е странен.
— Предпочитам да не обсъждаме съдържанието на тази наслада за любители. Време ли е вече?
— Време е. — Отворих външната врата и премигнах на слънчевите лъчи, които не бях виждал от толкова време. — Тръгваме.
Излязохме и затворихме вратата зад себе си. Въздухът беше сладък, свеж и прелестно мръсен. Даже след като се бях преситил от миризми на храна. Докато Офицера бързаше към микробуса, аз пъхнах двата клина във външната врата, водеща към камерата на нашите кулинарни ужаси. Ако техникът се опиташе да излезе преди определеното му от нас време, това щеше да го забави. Трябваха ни само петнайсетина минути.
Офицера беше опитен с шперцовете и когато стигнах при него, вратата на колата вече бе широко отворена. Той се намести в задното отделение сред машинните части и аз запалих двигателя.
Всичко стана съвсем лесно. Оставих го близо до дока и Офицера седна на някаква пейка, греейки се на слънцето и наблюдавайки вещите ни. След това нямаше никакъв проблем да оставя откраднатия микробус на паркинга на най-близкия магазин за алкохол. После спокойно се върнах до реката при него.
— Бялата лодка, онази хей там — посочих аз и в същото време докоснах с другата ръка мустаците си, за да се уверя, че са здраво залепени. — Целият док е напълно автоматизиран. Ще взема лодката и ще я докарам тук.
— Пътешествието ни вече започва — рече той и в очите му долових радостен блясък.
Оставих го да се грее на слънцето и отидох на дока, за да дам на обслужващия робот регистрационната карта на лодката.
— Добро утро — с тенекиен глас каза той. — Искате да вземете туристическото корабче „Щастливите долари“. Акумулаторите са презаредени, което струва дванайсет долара. Таксата за дока…
Той продължи да изрежда всички такси, които ясно се виждаха на екрана — навярно за клиенти, които не можеха да четат — и аз не можех да направя нищо, за да го спра. Стоях на единия си крак, а после и на другия, докато всичко това не свърши, после пуснах монетите в автомата. Машината изгъргори и изплю квитанцията. Отидох при лодката, пъхнах квитанцията и изчаках приветственото изщракване на отключилата се верига. Секунди по-късно вече пътувах по реката и се приближавах към самотната фигура на брега.
Която вече не беше самотна, до него седеше момиче.
Направих няколко обиколки, но тя продължаваше да стои там. Офицера седеше отпуснат и не ми даваше знак какво да правя. Направих още една обиколка, после видът на патрулната полицейска кола ме накара рязко да свия към брега. Момичето се изправи и замаха с ръце, после извика:
— Хей, това е малкият Джими ди Гриз, самият той от плът и кръв. Каква прелестна изненада.
16.
В последно време животът ми поднасяше прекалено много такива моменти. Когато спрях на брега, погледнах момичето по-отблизо. Тя ме познаваше, значи аз също би трябвало да я познавам. Беше ужасно красива и блузката й се изпъваше до съвършенство. Тези напомнящи на лалета устни — обект на най-невероятните ми мечти.
— Ти ли си, Бет? Бет Наратин?
— Колко мило, че си спомняш за мен!
Готвех се да скоча на брега, за да завържа въжето, но тя го пое от ръцете ми и го направи вместо мен. През рамото й видях как полицейският патрул ни подмина и продължи нататък. После погледнах към Офицера, който само повдигна очи към небето, докато тя говореше.
— Казах си: Бет, това не може да е Джими ди Гриз, дето излиза от онзи стар микробус на „Максуайнис“ и има готини малки мустачки. Не и Джими, когото съвсем наскоро показваха по новините. Ако е той, защо просто не тръгна след него заради старите времена? После те видях, че приказваш с този мил господин, преди да отидеш на дока, така че просто реших да те почакам да се върнеш. Отиваш на пътешествие, а?
— Не на пътешествие, а на малка еднодневна екскурзия нагоре по реката и обратно. Беше ми приятно да те срещна отново, Бет.
Това бе единственото приятно нещо. Че я виждах, искам да кажа. Обектът на детското ми обожание. Беше напуснала училище скоро след като аз постъпих, но човек трудно можеше да я забрави. Четири години по-голяма от мен, истинска зряла жена. Сега трябваше да е на двайсет и една. Бе председателка на класа си, победителка в конкурса за красавица на годината. При това основателно. А сега, колкото и да бе стара, тя беше станала още по-поразителна. Гласът й прекъсна спомените ми.