Дренг бе опаковал малкото ни вещи и ние тръгнахме веднага. Вървях напред, докато не се отдалечихме на голямо разстояние от крепостта, после свих към потока, който течеше наблизо. Бреговете му бяха обрасли с трева и аз посочих към тях.
— Ще останем тук до сутринта. Трябва да дообмисля плановете си и се нуждая от почивка. Искам да съм съвсем подготвен, когато почукам на вратата на стария Динобли.
След освежителната нощна почивка всичко стана съвсем ясно.
— Дренг — казах аз, — тази мисия ще бъде изпълнена от един човек. Не знам как ще ме приемат и самият аз може да си имам достатъчно неприятности, че да се грижа и за теб. Върни се в крепостта и ме чакай там.
Всъщност нямаше врата, на която да почукам, само двама тежко въоръжени стражи на портата. Пресякох нивата, заобиколих купчините от разбити машини, вече покрити с червената патина на ръждата и минах по подвижния мост. Спрях, преди да стигна до стражите, и предпазливо свалих пушката си.
— Нося важно съобщение за онзи, който командва тук.
— Обърни се кръгом и бързо изчезвай — каза по-високият от стражите, като насочи пушката си към мен. — Капо Динобли не приема никого.
— Не говоря за него — отвърнах аз и хвърлих поглед към двора. През него минаваше висок мъж в груби дрехи. Но под дрипавите маншети на панталона му зърнах блясъка на пластоманени ботуши.
— Желая на капото само добро здраве — високо извиках аз. — Надявам се, че го лекува добър геронтолог и че редовно взима синапсилстимулаторите си.
Стражът озадачено изръмжа на думите ми, но те не бяха отправени към него. Мъжът в двора, към когото гледах, рязко спря и замръзна на място. После бавно се обърна към мен. Видях проницателните му сини очи, които ме наблюдаваха от издълженото му лице. После се приближи насам и макар да продължаваше да ме държи под око, попита стража:
— Каква е тази бъркотия?
— Нищо, ваша чест. Просто отпращам този човек по пътя му.
— Пусни го да влезе. Искам да го разпитам.
Насочената към мен пушка беше вдигната за почест и аз влязох през портата. Когато пазачите вече не можеха да ни чуят, високият мъж се обърна и с откровено любопитство ме изгледа отгоре до долу.
— Последвай ме — рече той. — Искам да поговоря с теб насаме. — И не пророни нито дума повече, докато не влязохме в крепостта, а сетне и в някаква стая, чиято врата мъжът затвори зад нас.
— Кой си ти? — попита ме той.
— Знаете ли, готвех се да ви задам същия въпрос. Съюзът наясно ли е какво правите тук?
— Разбира се, че е наясно! Това е законна… — Той замълча, после се усмихна. — Това поне доказва, че си инопланетянин. Никой тук не може да разсъждава толкова бързо, нито пък да знае онова, което знаеш ти. Хайде, седни и ми кажи кой си. После ще преценя какво мога да ти съобщя за работата ни.
— Достатъчно честно — съгласих се аз, отпуснах се на стола и оставих пушката си на пода. — Казвам се Джим. Бях в екипажа на един вениански транспортен кораб, след това си навлякох неприятности с капитана. Той ме изхвърли на тази планета. Това е всичко.
Той извади тефтерче и започна да си води бележки.
— Казваш се Джим. Последното ти име е… — Не отвърнах нищо. Мъжът се намръщи. — Добре, да оставим засега това. Как се казва капитанът?
— Струва ми се, че ще спестя тази информация за по-късно. След като ми кажеш кой си ти.
Той бутна тефтерчето настрани и се отпусна назад на стола си.
— Не е достатъчно. След като не знам самоличността ти, не мога да ти кажа нищо. Къде си живял на Вения? Коя е столицата на тази планета, името на председателя на планетарния съвет?
— Мина много време и съм забравил.
— Лъжеш. Ти си толкова венианец, колкото съм и аз. Докато не ми кажеш повече…
— Какво точно искаш да знаеш? Гражданин съм на Съюза, не съм от тези затънали в мрак туземци. Гледам тривизия, храня се в „Максуайнис“ — имат клонове на всички известни планети и продават по четирийсет и два милиарда годишно — учил съм молекулярна електроника и имам черен пояс по джудо. Това стига ли ти?
— Може би. Но ти ми каза, че са те изхвърлили на тази планета от вениански товарен кораб, което не може да е вярно. Неодобрените контакти със Спиовенте са забранени.
— Моят контакт не беше одобрен. Корабът пренасяше контрабандно оръжие като това тук.
Това моментално привлече вниманието му. Той отново грабна тефтерчето.
— Капитанът се казва…
Поклатих отрицателно глава.