— Ще получиш тази информация само ако уредиш да се измъкна от тази планета. Можеш да го направиш, защото, както сам ми каза, си тук с одобрението на Съюза. Така че, хайде да сключим малка сделка. Ти уреждаш билета ми. Имам много сребърници, с които да го платя. — Или по-скоро щях да имам, което бе едно и също. — Освен това ще ми окажеш малка подкрепа по един местен проблем и тогава ще ти кажа името на капитана.
Всичко това не му хареса. Той дълбоко се замисли, но не можеше да направи нищо.
— Докато решиш — прекъснах умуването му аз, — можеш да ми кажеш кой си и какво правите тук.
— Трябва да ми обещаеш, че няма да разкриеш самоличността ни на местните. Присъствието ни тук е добре известно извън планетата, но можем да успеем само ако операцията остане в тайна.
— Обещавам, обещавам. Не дължа нищо на който и да е от туземците.
Мъжът допря пръст до челото си и се облегна назад, сякаш се канеше да чете лекция. Бях отгатнал — както показаха първите му думи.
— Аз съм проф. Лъстиг от Елънбогенския университет, в който ръководя катедрата по приложна социоикономика. Декан съм на факултета и трябва да кажа, че съм и негов създател, тъй като приложната социоикономика е сравнително нова наука, клон на теоретичната социоикономика…
Бързо премигнах, за да прикрия изумлението си и се насилих да продължа да го слушам. Именно учители като Лъстиг ме бяха накарали да избягам от училище.
— … години на кореспонденция и труд, за да постигнем лелеяната си амбиция. Практическото приложение на нашите теории. Най-трудната част беше да се справим с бюрократите от Съюза заради неговата политика на ненамеса. Накрая ги убедихме да ни позволят да осъществим пилотен проект тук на Спиовенте, разбира се, със съответния контрол. Или както някой с доста грубо чувство за хумор се изрази, със сигурност не можехме да направим нещата по-лоши. Поддържаме операцията на днешното равнище на планетарната техника, така че, когато си тръгнем, тя ще може да се самоиздържа.
— Какво точно се опитвате да направите? — попитах аз.
Той бързо премигна.
— Това би трябвало да е очевидно — нали точно за него приказвах.
— Това е само теорията, професоре. Бихте ли конкретизирали какво се надявате да постигнете?
— Щом настояваш, от гледна точка на лаиците, ние се опитваме да променим самата тъкан на обществото. Възнамеряваме да измъкнем тази планета — ако се наложи с ритници и крясъци — от тъмните векове. След Разрива Спиовенте потъна в ужасно отвратителна форма на феодализъм. Всъщност по-скоро на диктатура. Обикновено феодалното общество изпълнява огромна роля по време на епоха на разпокъсване. То поддържа цялостната структура на управление, докато различните райони сами се защищават и грижат за себе си.
— Не съм забелязал нищо подобно.
— Точно така. Точно затова диктаторите трябва да си отидат.
— С удоволствие ще ви помогна и ще застрелям неколцина от тях.
— Ние не действаме с насилие! Освен че е отвратително, то е и забранено за членовете на Съюза. Нашата цел е да създадем форма на управление, независима от капосите. И за да го постигнем, насърчаваме развитието на професионалната класа. Това ще доведе до повишаване на паричния оборот и до ликвидиране на натуралната размяна. Със завишените средства правителството ще е в състояние да въведе данъчно облагане, за да извършва обществени услуги. За тази цел трябва да се създаде съдебна система. Това ще насърчи комуникациите, централизацията и развитието на обществените идеи.
Звучеше страхотно, макар че не бях въодушевен от момента с данъците и съдебната система. Все пак в сравнение с капосите, всичко друго щеше да е по-приемливо.
— Всичко това звучи прекрасно на теория — казах аз. — Но как ще го реализирате?
— Като осигурим по-добри услуги на по-ниска цена. Точно затова Черните монаси се опитаха да ни нападнат. Те не са по-религиозни от шапката ми. Орденът просто е параван за монопола им над техниката. Ние го унищожаваме и на тях това не им харесва.
— Много добре. Планът ви ми се струва отличен и ви желая успех. Но преди да напусна тази дупка, самият аз имам да свърша някои неща. За да ви помогна в задачата да унищожите техническия монопол, бих искал да купя малко от вашия сънотворен газ.
— Невъзможно. Всъщност за нас е невъзможно да ти помогнем по какъвто и да е начин. Нито пък ще си тръгнеш оттук. Вече сигнализирах на стражите. Ще те задържим, докато не пристигне следващият кораб на Съюза. Знаеш прекалено много за операцията ни, за да те пуснем на свобода.
27.
Още докато мозъкът ми поглъщаше тази неприемлива информация, тялото ми се хвърли напред през бюрото. Мъжът би трябвало да запомни думите ми за черния пояс. Палците ми се забиха дълбоко и той се отпусна. Още преди главата му да отскочи от повърхността на бюрото, аз скочих на крака и се хвърлих към вратата. Едва успях — в момента, в който натиснах лостчето за заключване, видях, че някой натиска дръжката.