Дългият хълм ме забави. Макар силно да натисках газта, ние едва пълзяхме заради тежестта на железния звяр. Използвах тази възможност, за да проверя акумулаторите — пълни! И така беше най-добре, защото ако свършеха, нямаше как да ги презаредя. Над тракането и тътена чух пискливо и далечно изсвирване. Хвърлих бърз поглед през рамо. Ето ги! Две от колите точно по петите ми.
Нямаше начин да ме хванат. Ако излезеха извън пътя, тези машини щяха да станат съвсем безполезни, а до крепостта на Димонте водеше само един път. Аз се движех по него натам и те през цялото време щяха да ме следват.
Освен това, ако ги отведях там, те щяха да разберат кой е откраднал колата им и щяха да дойдат с газовите си бомби. Лошо. Погледнах назад и видях, че се приближават, но после намалиха скорост в подножието на хълма. Прехвърлих билото и отново се понесох с пълна сила напред. Вибрирането се усили. Надявах се, че са построили колата така, че да издържа на високи скорости. В този момент пред очите ми се появи кръстопът. Селяни се разскачаха настрани, за да не бъдат прегазени. Левият завой щеше да ме отведе при капо Димонте. Свих надясно. Този път ми беше абсолютно непознат, така че единственото, което можех да направя, бе да продължавам напред и да стискам палци.
Трябваше да направя нещо, при това съвсем скоро. Дори да запазех преднината си през целия ден, акумулаторът щеше да се изтощи и с това щеше да настъпи краят. Мисли, Джим, напъни старите си мозъчни клетки.
Възможността изскочи сама на следващия завой. Неравна селска пътека пресичаше полето и се спускаше надолу към някакъв поток. В този момент, както всички други добри идеи, тя се появи в предния ми мозък напълно оформена до най-малка подробност.
Без колебание завъртях волана и с тропот поех през нивята. Скоростта отслабваше все повече и повече, тъй като гумите потъваха в меката почва. Ако сега двигателят се задръстеше с кал, бях свършен. Или поне щеше да е свършено с придвижването ми с тази бракма, която ужасно исках да задържа още известно време. Давай, Джим, но внимателно.
На най-ниска скорост, на първа предавка, аз се влачех напред, докато предните гуми не се оказаха в потока. Когато спрях, те бавно затъваха в калта и аз предпазливо започнах да изтеглям машината на заден ход. Като гледах през рамо и следвах коловозите, продължих да се движа назад и надолу. После излязох от нивата и отново бях в безопасност на пътя. Докато превключвах скоростите, си позволих за миг да погледна какво съм постигнал. Чудесно! Коловозите водеха право към водата.
На пътя зад мен се разнесе не много далечно свистене. Стъпих върху педала и бързо профучах зад завоя, докато дърветата не ме скриха от поглед. Спрях, изключих двигателя, дръпнах ръчната спирачка и скочих долу.
Сега започваше опасната част. Трябваше да ги убедя да тръгнат по следите ми. В противен случай нямах шанс да избягам. Но трябваше да поема риска.
Както тичах, съблякох якето си и го обърнах с подплатата навън. Наметнах го на раменете си, завързах ръкавите отпред, после се наведох и навих крачолите си нагоре. Жалка маскировка, но трябваше да свърши работа. Надявах се преследвачите да не са успели да ме разгледат. Ако изобщо ме бяха видели.
Застанах до мястото, където се бях отклонил от пътя. Имах точно толкова време, колкото да загреба шепа пръст и да я размажа по лицето си. В този момент първата фалшива парна кола с дрънчене се появи иззад завоя.
Когато излязох на пътя и посочих с ръка, те намалиха скорост.
— Зави нататък! — извиках аз.
Шофьорът и въоръженият мъж до него се обърнаха да погледнат към полето и забелязаха следите. Машината спря на място.
— Прегази право през водата и продължи нататък през нивата. Приятел ли ви е?
Беше настъпил мигът на истината. Той се проточваше все повече и повече, когато се появи и втората кола и спря до първата. Ами ако започнеха да ме разпитват, или пък се вгледаха по-отблизо в мен? Исках да избягам, но ако го направех, щях да се издам.
— След него! — извика някой и шофьорът завъртя волана, навлизайки в полето.
Скрих се обратно сред дърветата и с огромен интерес започнах да наблюдавам. Бе красива гледка. Почувствах се горд от себе си. Да, наистина, не се срамувам да го призная. Когато художникът сътворява шедьовър, той го знае и не се опитва да омаловажи значението му с фалшива скромност.
А това беше шедьовър. Първата кола задрънча надолу през нивата, като се друсаше и подскачаше, след което със страхотен плясък се вряза във водата. Движеше се толкова бързо, че преди да успее да спре, задните й колела нагазиха в потока. И започна бавно да потъва в меката кал чак до главините.